Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 167

— Казах на капитан Маскел за нашия план да подкупим куриерите — подметна Бой. — Той обаче иска да знае как точно ще успееш да им измъкнеш чувалите. Отвърнах му, че за това отговаряш ти.

Дани сви рамене и като че тръпка пробягна по изпъкналите мускули на плещите му.

— Ами първо ще трябва да ги помолим най-учтиво, нали така? — изгука той.

Бой се изсмя и пак се разкашля, отново заудря гърдите си.

— Слушай, момченце — каза му той, като се опита да имитира акцента му, — ти гледай да ни предадеш книжата и тогава ще получиш една голяма сочна целувка.

Пак понечи, доста непохватно, да прегърне Дани, който обаче го блъсна с бедрото си добродушно и Бой се пльосна на леглото, като продължаваше да се смее и да кашля, а халатът му се разтвори изцяло, защото се разрита във въздуха с косматите си крака. Дани Пъркинс го изгледа и поклати глава.

— Съвсем се е смахнал, нали, капитан Маскел?

— Виктор — поправих го аз. — Наричай ме Виктор.

Не след дълго Бой се унесе в пиянска дрямка, голямата му глава някак бебешки отпусната върху долепените му длани, а обраслият му задник щръкна нагоре. Дани го зави нежно с едно одеяло и двамата се отправихме към кухнята, където той, още по фланела, си наля голяма чаша изстинал чай, в който разбърка четири препълнени лъжици захар.

— Умирам от жажда — каза. — Снощи ме накара да се наливам с шампанско, а от него ми прилошава. — Слънчевото петно се беше придвижило по пода към стола и сега той попадна в светлината му — ухилен, широкоплещест, неугледен ангел. Вдигна очи към тавана. — Е, отдавна ли го познаваш?

— Учехме заедно в Кеймбридж — отговорих. — Стари приятели сме.

— И ти ли си левичар като него?

— А той такъв ли е? — Вместо отговор той само поклати глава и се подсмихна. — А ти — попитах го на свой ред, — ти откога го познаваш?

Взе да чопли една пъпка на ръката си.

— Ами аз, как да кажа, аз съм певец.

— Певец ли? — учудих се. — Божичко…

Той ми се усмихна особено, без неприязън и се умълча за известно време.

— Баща ми пееше в църквата — продължи. — Имаше вълшебен глас.

— Съжалявам — изчервих се аз, а той кимна, реши, че наистина му дължа извинение, и беше прав.

— Бях сред хористите на „Чу чин чоу“ — допълни. — Бяха прекрасни времена. Така срещнах господин Банистър. Една вечер седеше в колата си пред задния вход. Чакаше някой друг, но като ме видя и… ами… — Усмихна се дяволито и тъжно. — Романтично, нали? — Умисли се, седеше с отпуснати рамене, отпиваше от чая и гледаше замечтано в рампата на своите спомени. — После започна тази шумна война — каза — и това сложи край на сценичната ми кариера. — Навъси се, после пак се развесели. — Но сега ще се позабавляваме с тия куриери, нали? Винаги съм обичал влаковете.

После се появи Ник. В крещящо каре и жълта жилетка, в едната си ръка държеше сгънат чадър, а в другата — кафява мека шапка.

— Уикенд в Молс — провикна се. — И Уинстън беше там. — Хвърли навъсен поглед към Дани. — А, виждам, че вече сте се запознали. Между другото, Вик, Бейби те търси под дърво и камък.