Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 166

Понякога Бой показваше изумителна пророческа дарба.

— Дани Пъркинс — повторих. — Откъде, по дяволите, изнамери човек с такова име?

Бой се изсмя, но смехът му премина в една от неговите ужасно мъчителни кашлици.

— За бога, Вик — каза ми и взе да се удря в гърдите с разтворена длан, — голям си формалист. — Изправи се. — Ела — подкани ме, като продължаваше да диша тежко през големия си, осеян с малки дупчици нос — сам да прецениш неговото родословие.

Мина пред мен и тръгна неуверено нагоре по стълбите, после отвори със замах вратата на спалнята си. Първото нещо, което ми направи впечатление, беше безспорното подобрение в иначе убийствената смрад на стаята му. Миризмата на Бой все още се усещаше — немита плът, чесън и нещо като гранясало сирене, чиито възможни източници умът дори не дръзваше да търси, — но под нея се долавяше по-мек, макар и не по-малко парлив дъх, като че ято гълъби е влетяло в клетката на лъва. Леглото на Бой представляваше дюшек на пода и там, в гнездо от подпъхнати одеяла и мръсни чаршафи, лежеше дребен набит младеж с онази бяла като лой, полупрозрачна кожа, която се смяташе за отличителен белег на работническата класа. Носеше фланела, панталон с цвят каки и развързани войнишки ботуши. С една ръка под главата си, преметнал глезен над сгънатото си коляно, четеше „Титбитс“. Улових се, че гледам към влажната му синкава вдлъбнатина на подмишницата. Главата му беше поне един размер по-малка от широките му рамене и дебелия ствол на врата му, но тази диспропорция му придаваше нежен, почти момичешки вид. Тънката му много черна коса беше ниско подстригана при слепоочията и падаше над бледото му — и със съжаление трябва да кажа, — надупчено от акне чело с мрачния блясък на извита лимба. Веднага си спомних за онзи блажен миг преди години, когато за пръв път зърнах Бобъра, заспал в овощната градина на бащиния си дом в Оксфорд.

— Редник Пъркинс! Мир-но! — извика Бой. — Не виждаш ли, че тук има офицер? Това е капитан Маскел. Веднага козирувай!

Дани пусна ленива усмивка, остави вестника, изтъркаля се на една страна и застана на колене сред безпорядъка на леглото, съвсем спокоен, след което ме огледа от глава до пети с откровен приятелски интерес.

— За мен е удоволствие, нали така — започна той, — господин Банистър ми е разказвал много за вас.

Гласът му приличаше на тихо мъркане, така че каквото и да кажеше, все звучеше като споделена тайна. Имаше уелски акцент, който приличаше на пародия.

— Виктор, изобщо не му вярвай — изсмя се Бой, — той е непоправим лъжец. Никога не съм изричал името ти пред него.

Дани пак се усмихна, не му обърна внимание, продължи да ме разглежда; погледът му беше като на доброжелателен противник на тепиха, който търси да ме повали, причинявайки и на двама ни минимално неудобство. Усетих, че дланите ми се потят.

Докато се смееше, Бой се отпусна тежко на дюшека, кръстоса крака и прегърна Дани през кръста. Халатът му се отвори над коленете и аз се опитах да не поглеждам към големия му увиснал член, който се поклащаше сред черен гъсталак.