Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 165
Джон Банвил
Една сутрин, скоро след завръщането ми от Ирландия, бях в кухнята, когато Бой се появи по халат, бос и махмурлия. Искаше да закуси. Приготви си пържен хляб, след това си наля от шампанското във водна чаша. Вонеше на сперма и вкиснат чесън.
— Намери кога да се измъкнеш — подхвърли ми. — Откакто си заминал, германците не са спрели. Бум, бум, бум — денонощно.
— Баща ми почина — отговорих му, — не ти ли казах?
— Пфу! И това ми било извинение. — Усмихна се злобно, беше още пиян. — Знаеш ли, много си сладък в тая униформа. Такова разсипничество. Онзи ден срещнах едно момче в бара на „Риформ“. Пилот на спитфайър, още дете. Същата сутрин беше летял срещу германците. Свалили го над Ламанша, едва се измъкнал, прибрала го спасителна лодка, можеш ли да повярваш, и ето ти го, след три часа, седи и си пие коктейлчето. Стреснат поглед, широка усмивка, шикозна превръзка над едното око. Отидохме до „Ма Бейлис“. Взех стая. Божичко, сякаш чуках необязден жребец, целият жили и зъби, от устата му хвърчеше пяна. Беше му за пръв път и за последен по всяка вероятност. Тази война май само злини вещае.
Седеше, дъвчеше и ме гледаше как придирчиво си приготвям закуската. Взискателните ми навици по отношение на храната винаги го забавляваха.
— Между другото — подхвърли, — готви се една работа, която май е точно по твоята част. Става дума за куриери на така наречените приятелски правителства, които да пътуват до Единбург с нощния влак всяка седмица, за да изпратят депешите си по военноморския флот. Ние трябва да преглеждаме какво пише в тях. Франсета, жабари, турци и други такива, дето не им е чист косъмът. — Наля си още една водна чаша шампанско. Пяната преля, той я събра от мръсната маса и я всмука от шепата си. — А пък Ник, от всички хора на света, предложи и план — продължи той. — Всъщност много хитър, чак да не повярваш. Познавал някакъв си обущар ли, ботушар ли, кърпач ли, нещо от тоя род, който може да издърпа конците от шевовете на разносните чували, без да се махат печатите, нали разбираш; преглеждаме написаното, прехвърляме най-сочните парчета информация върху нашата прословута фотографска памет, след това ги връщаме обратно в чувалите и Нобс ли, Добс ли обущарят ги зашива отново, а ние — ни лук яли, ни лук мирисали. Нали?
Загледах се във воднистата слънчева светлина, която се беше разляла на пода в краката ми. Има нещо в късната сутрин — нещо като притъпено главоболие, което винаги съм намирал за потискащо и неясно защо приятно.
— И кой ще е това
— Как кой, министерството, разбира се. И на когото ние решим, че може да окажем доверие. — Намигна ми. — Как ти се струва? Супер идея, нали?
Ухили се пиянски и затиктака с глава наляво-надясно като махалото на часовник; очевидно не можеше да фокусира погледа си.
— Как ще измъкнем чувалите от куриерите? — попитах.
— Ами — замига той. — Ето тук в играта влиза Дани.
— Дани ли?
— Дани Пъркинс. Той е в състояние да накара всеки да прави каквото той пожелае. Ще видиш.
