Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 164

Сутрин четях лекции върху Боромини в Института — какво усещане за неотложност и дълбок патос придобиваха тези беседи на фона на бомбардировките над града, — а следобед се озовавах на бюрото си в отдела. Шифровчиците в Блечли Парк бяха успели да разбият сигналните кодове на Луфтвафе и аз предадох голямо количество ценна информация на Олег относно числеността и тактиката на Германските военновъздушни сили. (Не, госпожице В., колкото и да настоявате, няма да се унижавам да търпя критика за моите отношения със страна, която по онова време, поне на хартия, беше в съюз с Хитлер и срещу нас; със сигурност вече се знае всичко за моята лоялност и пристрастия, независимо под какъв жалък договор този или онзи гнусен тиранин си е сложил името.) Давах си сметка, че съм щастлив. В отдела сред миризмите на класна стая — стърготини от подострени моливи, евтина хартия и благовоние на мастило, от което ти пресъхва устата — или пък докато крачех под високите прозорци в аудиторията на третия етаж в Института с изглед към един от най-красивите вътрешни дворове на Ванбру и се отплащах на заслушалите се в мен шепа студенти с пестеливо премерена част от моите мисли върху големите теми на изкуството през седемнайсети век, аз се чувствах, да, щастлив. Както вече споменах, не се страхувах от бомбардировките; признавам, че дори тайничко ликувах при вида на тези огромни и неудържими разрушения. Шокирана ли сте? Скъпа моя, вие изобщо не можете да си представите колко необикновено беше това време. Сега никой не говори за зловещата комедия, която се разиграваше по време на блицкрига. И тук не говоря за нощните гърнета, които летяха във въздуха, нито за отрязани крака, изхвърлени върху покривите, това беше чиста гротеска. Но понякога, насред нестихващия тътен от поредица бомби, които избухваха в близката улица, човек като че ли чуваше нещо като — как да го нарека? — нещо като смях свише, сякаш някое дете бог се забавлява, като гледа надолу към грандиозните си поразии. О, понякога, госпожице Вандельор — Серена, — понякога си мисля, че не съм нищо повече от един преоценен Калигула, на когото му се иска светът да има едно-единствено гърло, за да може да го удуши от раз.

Лятото е към края си. Както и моето време. В тези аленеещи вечери особено силно усещам приближаващия мрак. Моят трепет, моят тумор.

Лондон по време на войната. Да. Всеки има какво да разкаже, всеки си има своето премеждие. Миночистачите по Темза. Стотиците варели с боя в горящ склад, които излитаха като ракети. Жената, останала без пола, върви по Бонд Стрийт по жартиери, а съпругът й ситни на заден ход, разтворил сакото си пред нея като плащ на бикоборец. След като една заблудена бомба падна в зоологическата градина, Ник, връщайки се призори от Оксфорд, се закле, че е видял двойка зебри, които крачели по средата на Принс Албърт Роуд; не пропусна да опише черните им лъскави гриви и тънки крака.