Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 13

— Да — казах аз, — не мога да ви обясня колко е странно изведнъж да попаднеш в центъра на общественото внимание.

Тя кимна разсеяно, изглежда, си мислеше за друго. Стори ми се, че за журналистка се държи странно.

Седнахме един срещу друг от двете страни на откритата камина с питиетата в ръка и потънахме в любезно, неочаквано приятно, почти дружеско мълчание като двама пътници, срещнали се на по коктейл, преди да седнат на капитанската маса, с пълното съзнание, че имат на разположение цял океан време, в което да се опознаят. Госпожица Вандельор се загледа с искрен, но не и възторжен интерес в снимките върху полицата над камината: баща ми с гети, Хети с шапка, Бланш и Джулиан като малки, моята почти забравена майка с копринени дрехи и отнесено изражение.

— Моето семейство — обадих се аз. — Различните поколения.

Тя кимна отново.

Беше един от онези променливи априлски дни с огромни айсберги от сребристобели облаци, които лениво се влачеха по небето над града, и слънцето се редуваше с мрак, но ето че точно в този момент слънчевите лъчи в прозореца се скриха като угасени с щракване на ключ и за миг си помислих, че ще се разплача, без да знам защо, въпреки че снимките очевидно имаха някаква вина за състоянието ми. Беше нещо доста обезпокоително, както и изненадващо; никога не съм бил от плачливите. Кога за последен път плаках? При смъртта на Патрик, разбира се, но това не се брои — смъртта не се брои, когато става дума за сълзи. Не, мисля, че последният ми истински плач беше онази сутрин, когато след Бой се отбих у Вивиън, а Мрачния шотландец беше избягал. Карах като луд насред Мейфеър с чистачките, включени на пълен ход, когато ненадейно си дадох сметка, че не дъждът ми пречи да виждам, а солените ми сълзи. Разбира се, бях пиян и ужасно уплашен (струваше ми се, че това е краят на играта и сега всички ще ни приберат), а и не бях свикнал да губя контрол над себе си по този начин, тоест бях направо в шок. През онзи ден научих доста забележителни неща и не само относно склонността ми да плача.