Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 14

Госпожица Вандельор гледаше сърдито и се беше свила в стола си.

— О, наистина ви е студено — казах аз и въпреки възраженията й, че се чувства добре, паднах на едно коляно, с което я уплаших и тя се дръпна назад — вероятно си е помислила, че ще коленича пред нея и ще избълвам някакво ужасно, окончателно признание, а после ще я накарам да се закълне, че ще мълчи до гроб — но го направих само за да запаля газовата камина, която изпусна едно доволно пуф, след което изпълни онзи симпатичен номер — всмука пламъка от кибритената клечка и нежният филигран на предпазната решетка се озари, а пепелта зад нея постепенно грейна в розово. Падам си по такива едни уж дребни приспособления: ножици, отварачки за консерви, подвижни нощни лампи, дори автомати за пускане на вода в тоалетните. Това са непризнатите опори на цивилизацията.

— Защо го направихте? — попита госпожица Вандельор.

Тъкмо се надигах мъчително от коленопреклонната си поза, подпрял една ръка върху треперещото си коляно, другата бях поставил на кръста си отзад, когато едва не се строполих отново на пода. При дадените обстоятелства обаче въпросът й не беше неоснователен; странно, че никой от нейните колеги не се беше сетил да го зададе. Отпуснах се тежко в креслото си, въздъхнах през смях и поклатих глава:

— Защо ли? — започнах. — О, стражари и апаши, скъпа, играехме си на стражари и апаши. — В известен смисъл беше точно така. Нуждата от забавление, страхът от скуката: нима наистина беше нещо повече от това въпреки гръмките слова? — И омразата към Америка, разбира се — добавих, боя се, с доста измъчен глас, защото бедните стари янки вече приличат на изядено от молци плашило. — Трябва да разбереш, че за много от нас тази американска окупация на Европа не беше по-малко зло от германската победа, ако такава се беше случила. Нацистите поне бяха ясен и предвидим враг. Тоест хора, достойни за ненавист, ако перифразирам Елиът. — И пуснах мигновена усмивка: мъдрата старост зачита образованата младост. Изправих се с питието в ръка и отидох до прозореца: блеснали на слънцето покриви, комини с почернели капаци, строени като кегли, телевизионни антени като разбъркана азбука, състояща се главно от „н“-та. — Защитата на европейската култура…

— Но вие — прекъсна ме тя и продължи с равен глас — сте били шпионин преди войната. Нали така?

Ето такива думи — шпионин, агент, шпионаж и т. н. — винаги ме вбесяват. Извикват в съзнанието ми картини със схлупени странноприемници, покрити с калдъръм алеи, спотайващ се мъж в трико и жакет без ръкави, с блеснал в мрака кинжал. Не си представям, че изобщо мога да бъда част от този смел подмолен свят. Виж, Бой, той носеше у себе си нещо от Кит Марлоу, така си е, докато аз още от млад си бях стар съсухрен бастун. Но точно от такъв имаха нужда — човек, на когото може да се разчита да ги поставя намясто, да се грижи за тях, да им бърше носовете и да внимава да не пресичат на червено, ала сега не спирам да се чудя дали не пожертвах твърде много от себе си за… предполагам, че тук трябва да кажа „каузата“. Дали не пропилях живота си в събиране и съпоставяне на тривиална информация? Мисълта за това ме оставя без дъх.