Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 12

— Много хубав апартамент — каза с равен глас. — Предишния път не обърнах внимание.

— Не и колкото апартамента в Института, където пребивавах постоянно.

— Трябваше да го освободите, така ли?

— Да, но не по причини, които вие подозирате. Един човек умря в него, затова.

Серена, ето сега се сетих как се казва. Серена Вандельор. Много звучно, не ще и дума.

Взех палтото й, което, както ми се стори, свали неохотно.

— Студено ли ви е? — попитах, като се направих на стар загрижен джентълмен. Тя поклати глава. Вероятно се чувства по-неуверена без тази закрилническа бащинска прегръдка. Но трябва да кажа, че въпреки това се държеше удивително спокойно. И това спокойствие, което излъчваше, ми действаше доста изнервящо. Не, „излъчваше“ не е думата, по-скоро създаваше впечатление на овладян човек. Носеше хубава обикновена блуза с жилетка и обувки без ток, но и тясна къса кожена пола, която придаваше известна опъната по тялото й екзотика на тоалета. Предложих й чай, но тя отвърна, че предпочита нещо за пиене. Знаех си, мой човек. Казах, че ще приготвя две чаши джин, което ми даде възможност да отскоча до кухнята, където парещите на пипане бучки лед, както и острият вкус на лайма (в джина винаги слагам лайм, защото е много по-стипчив в сравнение със стария делничен лимон) ми помогнаха да възвърна част от самообладанието си. Не знам защо се чувствах така превъзбуден. Но и как да е другояче? През изминалите три дни спокойното блато на моя живот беше така разлюляно, че всевъзможни тревожни неща изплуваха от неговите дълбини. Непрекъснато ме връхлиташе някакво усещане и единственото име, за което се сещам, за да го назова, е носталгия. Обливат ме огромните топли вълни на спомена, носят със себе си образи и чувства, които смятах за отдавна забравени и напълно изкоренени, ала те се оказаха толкова живи и осезаеми, че следвайки ги, взех да се препъвам и вътрешно да се задъхвам от някаква изпълнена с екстаз мъка. Опитах се да опиша това явление на госпожица Вандельор, когато се върнах в гостната с подноса и питиетата (дотук с бистрия ми ум). Заварих я да стои права както преди, леко килнала глава на една страна и подпряла ръка със заострени нокти върху масата, толкова неподвижна, сякаш позира, и изпълнен с подозрение, веднага си казах, че сигурно е претърсила стаята, а после бързо се е върнала на мястото си, щом е чула приближаващото дрънчене на лед в чашите. Но по всяка вероятност това, което ме накара да си мисля, че е тук да слухти и подслушва, е плод на болното ми съзнание, защото е нещо, което съм правил автоматично навремето, когато влизаше в професионалните ми интереси — да откривам тайните на други хора.