Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 15

— Бях просто любител, нали разбирате. Преди да стана каквото и да било друго — отговорих. Отдалечих се от прозореца.

Тя седеше с приведени рамене, загледана в бледия огън на газовата камина. В чашата ми една бучка лед се разцепи с измъчен пукот.

— Винаги съм се интересувал единствено от изкуство — продължих. — В студентските си години имах желание да стана художник. О, да. Скромни малки натюрморти със сини кани и виолетови лалета, такива неща. Престраших се да окача един в апартамента си в Кеймбридж. Като го видя, мой приятел ме обяви за най-добрия изтънчен художник след Раул Дюфи. — Това, разбира се, беше Бой. Онази негова широка, жестока, ненаситна усмивка. — Така че, скъпа моя — казах й, — пред вас стои неосъществен творец подобно на толкова други ненадминати негодници: Нерон, половината Медичи, Сталин, неописуемия хер Шикългрубер. — Видях, че пусна покрай ушите си последното име.

Върнах се и отново седнах в креслото. Тя продължаваше да гледа в бледите вълнисти пламъци на огъня. Питието й стоеше почти недокоснато. Почудих се за какво ли се е умислила толкова. Времето течеше. Пламъкът на газта съскаше. Слънчевата светлина ту блестеше, ту гаснеше в прозореца. Лениво се наслаждавах на неголемия акварел на Бонингтън, едно от малкото ми истински съкровища: белезникава кал със сив оттенък и небе с цвета на прозрачен резен пържен бекон, на преден план момчета рибарчета, а в далечината тримачтов платноход със свити платна. Най-накрая вдигна очи и срещна погледа ми. От вътрешната борба, която водеше, лицето й се беше изопнало като на мадона от Карачи. Вероятно беше взела разнежения ми поглед към Бонингтън — Ник обичаше да казва, че когато съзерцавам картина, гледам като изпаднал в транса на съвкуплението — за насочена към нея благосклонност, защото най-ненадейно реши да си признае.

— Всъщност не съм журналист — каза тя.

— Знам — усмихнах се аз на изненаданото й изражение. — Само истински лъжец може да разпознае друг. Скрайн ли ви изпрати?

— Кой? — намръщи се тя.

— Един от моите ангели хранители.

— Не — каза, поклати категорично глава и взе да върти в ръце чашата джин, — съвсем не, аз съм… ами, аз съм писател. Искам да напиша книга за вас.

О, божичко! Още един летописец на съвремието. Май физиономията ми е посърнала, защото тя се впусна в защитна реч и със запъване ми обясни всичко за себе си и своите планове. Слушах я с половин ухо. Какво ме интересуваха нейните теории за връзката между шпионажа и фалшивата представа за английския джентълмен („Не съм англичанин“, напомних й аз, но тя не ми обърна внимание) или пък за вредното влияние на нихилистичната естетика на модернизма върху моето поколение? Исках да й разкажа за лъча слънчева светлина, който разрязваше кадифените сенки в обществената тоалетна през онзи пролетен следобед в Регенсбург след войната, за неприличната жизнерадост на лекия дъждец, който ръмеше в деня на погребението на баща ми, за онази нощ с Бой, когато зърнах червения кораб под моста Блакфрайърс и прозрях трагичния смисъл на живота си: с други думи, за действителните неща, за истинските неща.