Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 9

— Обичах кока-кола. Никога не бях опитвала.

— Аз ревнувах.

— С право. Той беше богат, красив и с изящни уши.

Усмихвам се. Приисква ми се да я видя по-добре. Тъмнината обаче ми пречи.

— Мислех, че ще се ожените.

— Той ми поиска ръката неведнъж. Отговарях му, че съм твърде млада и ще се наложи да чака, докато завърша колеж. Но го лъжех. Истината е, че вече те бях набелязала. Затова настоявах да се срещаме в сладкарницата до магазина на баща ти.

Зная го, разбира се, но обичам да ми го казва.

— Заставах пред витрината и те гледах как седиш до него.

— Забелязвах те понякога — усмихва се тя. — Дори ти помахах веднъж, но ти така и не ме покани на разходка.

— Дейвид ми беше приятел.

Това е вярно. И останахме приятели. Срещахме се с него и съпругата му Рейчъл, а Рут даваше уроци на едното от децата им.

— Нямаше нищо общо с приятелството. Страхуваше се от мен. Винаги си бил срамежлив.

— Бъркаш ме с някого. Бях общителен, привлекателен, млад Франк Синатра. Понякога се налагаше да се крия от жените, които ме преследваха.

— Забиваше поглед в земята, като вървеше. И се изчервяваше, когато ти махах. А през август замина да учиш в университета.

Учих в „Уилям и Мери“ в Уилямсбърг, Вирджиния и се върнах у дома чак през декември. Видях Рут два пъти в синагогата, и двата пъти отдалеч. После се върнах в Уилямсбърг. През май се прибрах в Грийнсбъро да работя в магазина. Втората световна война вече бушуваше в Европа. Хитлер бе завладял Полша и Норвегия, бе покорил Белгия, Люксембург и Холандия и громеше французите. Във всеки вестник, във всеки разговор основната тема бе войната. Никой не знаеше дали Америка ще се включи и настроението бе мрачно. След няколко седмици войната приключи завинаги за французите.

— Ти продължаваше да се виждаш с Дейвид, когато се върнах.

— Но се сприятелих и с майка ти, докато те нямаше. Татко работеше, а ние с мама ходехме в магазина. Говорехме за Виена и за предишния ни живот. С мама изпитвахме носталгия, разбира се, но аз бях и ядосана. Не харесвах Северна Каролина. Не харесвах тази страна. Чувствах, че мястото ми не е тук. Въпреки войната част от мен копнееше да се върне у дома. Исках да помогна на семейството си. Тревожехме се за близките си.

Тя се обръща към стъклото и в тишината разбирам, че Рут мисли за бабите и дядовците си, за лелите и чичовците си, за братовчедите си. Една нощ, преди Рут и родителите й да отпътуват за Швейцария, роднините й се събрали на прощална вечеря. Сбогували се и си обещали да поддържат връзка. Някои се вълнували, но повечето смятали, че бащата на Рут се презастрахова, зарязвайки всичко в името на несигурно бъдеще. Дали им обаче няколко златни монети и през шестседмичното пътуване до Северна Каролина тези монети им осигурявали подслон и храна. Роднините им останали във Виена. През лятото на 1940 вече носели „Звездата на Давид“ и им било забранено да работят. Било късно за бягство.

Мама ми разказа за разговорите и тревогите им. И тя като Рут имаше близки във Виена, ала никой от нас не подозираше какъв ужас предстои. Рут също не знаеше, но баща й го бе предвидил. По-късно осъзнах, че не съм срещал по-прозорлив човек от него.