Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 184

— Искаш ли да се омъжиш за мен?

Тя го погледна със светнали очи.

— Да. Искам.

* * *

— Къде искаш да живееш? — попита го тя по-късно, след като казаха на майка му. — Тук в ранчото?

— Не знам. Засега тук ми харесва. А на теб?

— Питаш ме дали искам да остана тук завинаги?

— Не непременно — отговори Люк. — Мислех да останем, докато всичко се уреди. Но после? Можем да отидем където пожелаем. А ти с помощта на значително дарение, да речем, ще си намериш работа в който музей пожелаеш.

— В Денвър например?

— Чувал съм, че там има много земи. Дори в околностите на Ню Джърси има ферми. Проверих.

Тя го погледна.

— Предлагам ти известно време да се носим по течението. Какво ще кажеш?

* * *

Същата нощ, когато София заспа, Люк излезе на верандата, все още запазила топлината на слънцето. Над него полумесецът и звездите озаряваха небето. Подухваше лек ветрец и довяваше песента на щурците откъм пасищата.

Той погледна към тъмния небесен свод, замислен за майка си и за ранчото. Все още трудно осъзнаваше неочакваната посока, в която животът му бе поел, и не успяваше да я помири с предишния си живот. Всичко беше различно и той се питаше дали ще се промени. Често си мислеше за Айра, човека, променил живота му, човека, когото така и не бе успял да опознае. За Айра Рут означаваше всичко и в притихналия мрак Люк си представи София, заспала в леглото, със златисти коси, разпилени върху възглавницата.

Тя бе истинското съкровище, което откри тази година, по-ценно от цялото изкуство на света. Люк прошепна усмихнато в тъмнината:

— Разбирам, Айра.

Една падаща звезда се стрелна по небосклона и той остана със странното чувство, че Айра не само го е чул, но му се усмихва одобрително.