Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 10
Никълъс Спаркс
— По онова време баща ти изработваше мебели, нали?
— Да — отвърна тя. — Университетите не искаха да го наемат, а трябваше да ни храни. Трудно му беше. Дърводелството не му беше присърце. Отначало се прибираше у дома изтощен, със стърготини в косата и с превързани ръце. Сядаше на стола и заспиваше. Ала не се оплакваше. Разбираше, че сме щастливци. Събуждаше се, изкъпваше се и си обличаше костюма, за да си припомни какъв е бил. Докато вечеряхме, ме разпитваше какво сме учили в училище и ме изслушваше внимателно. После ме подтикваше да обмисля нещата по нов начин. „Каква е причината според теб?“ „Разбираш ли защо?“ Досещах се какво прави, разбира се. Учителят винаги си остава учител, а той беше добър педагог. Затова след войната отново стана професор. Поощряваше ме да мисля самостоятелно и да се доверявам на инстинкта си, както учеше студентите си.
Поглеждам я и си мисля колко е важно, че Рут също стана учителка, и пак се сещам за Даниъл Маккалъм.
— От него си научила и всичко за изкуството.
— Да — отвръща тя и палава нотка звънва в гласа й. — Помогна ми и за това.
2.
София
— Ела! — молеше я Марша. — Искам да дойдеш! Четиринайсет сме! И не е далеч. Маклийнсвил е на по-малко от час път. А и ще си попеем в колата.
София я изгледа скептично от леглото, където преглеждаше разсеяно бележките си по история на Ренесанса.
— Не знам… Родеото не ме влече.
— Не говори така. — Марша нагласи черната си каубойска шапка пред огледалото, накривявайки я наляво и надясно. Марша Пийк делеше стая със София още от втори курс и беше най-добрата й приятелка в университета. — Първо, не е родео, а езда на бикове, и второ, не отиваш за това, а за да се поразтъпчеш с мен и момичетата. След ездата ще има парти в голяма старомодна плевня до арената. Ще свири оркестър, ще потанцуваме и се кълна, че друг път няма да видиш толкова сладки момчета на едно място.
София я изгледа.
— Да си намеря сладко момче е последната ми грижа.
Другото момиче забели очи.
— Важното е да си подадеш носа навън. Октомври е. Учим от два месеца, а ти продължаваш да се цупиш.
— Не се цупя — възрази София. — Просто… ми дотегна.
— Дотегна ти да виждаш Брайън? — Марша се обърна към нея. — Разбирам те, но кампусът е малък. А и тази година „Чи Омега“ и „Сигма Чи“ са партньори. Неизбежно е.
— Знаеш какво имам предвид… Вчера се навърташе пред залата, където имах лекции. Не правеше така, когато бяхме заедно.
— Каза ли му нещо? А той заговори ли те?
— Не — поклати глава София. — Престорих се, че не го забелязвам, и си тръгнах.
— Е, какво те мъчи тогава?
— Плаши ме…
— Не ставай параноичка — сви рамене Марша. — Не е някакъв психо. Рано или късно ще разбере.
„Надявам се“ — помисли си София, и се втренчи в бележника. Марша обаче прекоси стаята и седна на леглото до нея. Потупа я по крака.
— Да разсъждаваме логично — подхвана тя. — Каза, че е спрял да ти пише съобщения и да ти се обажда, нали?
