Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 11

София неохотно кимна.

— Значи е време да продължиш напред — заключи Марша.

— Старая се. Но той е навсякъде. Недоумявам защо не ме оставя на мира!

Приятелката й сви крака и облегна брадичка на коленете си.

— Просто е. Брайън си въобразява, че ако поговори с теб, ако каже каквото трябва и ти завърти главата, ще те убеди да си промениш решението. Наистина го вярва — погледна я сериозно Марша. — София, разбери най-после, че всички момчета разсъждават така. Мислят, че с приказки се постига всичко, и искат каквото не могат да имат. Заложено е в тях. Ти скъса с него и той се амбицира да те спечели отново — намигна й тя. — Накрая ще преглътне горчивия хап, разбира се. Стига ти да не се поддадеш.

— Няма да се поддам — отсече другото момиче.

— Браво! — похвали я Марша. — Той не те заслужава.

— Струваше ми се, че ти допада.

— Харесвам го. Забавен е, привлекателен и богат. Приятели сме от първата година в университета и понякога още си говорим. Но знам колко подло постъпи със съквартирантката ми. Изневери й не един, а точно три пъти.

Раменете на София се приведоха.

— Благодаря, че ми напомни.

— Слушай, длъжна съм да ти помогна да го преодолееш. И измислих чудесно разрешение на проблемите ти. Една нощ с момичетата, далеч от университета. А ти се инатиш!

София не продума.

Марша се приведе към нея.

— Моля те, ела. Не ме изоставяй.

София въздъхна. Знаеше колко е упорита приятелката й.

— Добре — отстъпи най-сетне. — Ще дойда.

И макар тогава да не го предвиждаше, когато по-късно мислите й се връщаха към миналото, неотменно си спомняше, че така започна всичко.

* * *

Наближаваше полунощ, когато София най-сетне си призна, че приятелката й е имала право. Нуждаеше се от една нощ навън. За пръв път от седмици се забавляваше. Все пак не всяка вечер се наслаждаваше на уханието на пръст, пот и тор, наблюдавайки как луди мъже яздят още по-луди животни. Според Марша ездачите на бикове бяха неустоими. Току й сочеше някой особено сексапилен екземпляр, включително победителя в надпреварата.

— Този определено е изкусителен — констатира тя и София неохотно се засмя.

Партито я изненада приятно. Порутената плевня с плъстени подове, дървени стени, гредоред и дупки в покрива беше претъпкана. Хората се тълпяха пред импровизираните барове и край разнебитените маси и високите столове, разпръснати из просторното помещение. София не слушаше кънтри, но оркестрантите бяха артистични, а дъсченият дансинг гъмжеше от танцьори. От време на време подхващаха танц в редица, който сякаш всички освен нея владееха до съвършенство. Напомняше й таен код — свършеше ли оркестърът, танцьорите се изнизваха от дансинга и други заемаха местата им в редицата като по предварително подготвена хореография. Марша и останалите момичета от клуба също участваха, изпълнявайки толкова майсторски стъпките, че София се чудеше къде са се научили. От две години живееха заедно, но нито една не бе споменала, че умее да танцува така.

Макар да не смяташе да се представя в лоша светлина на дансинга, София се радваше, че е дошла. За разлика от баровете край университета — всъщност, за разлика от всички барове, в които бе стъпвала — тук хората изглеждаха наистина мили. Смехотворно благоразположени. Никога не бе чувала толкова много непознати да подвикват „прощавай“ и „извинявай“ и с дружелюбни усмивки да й правят път. Марша се оказа права и за още нещо — беше пълно със симпатични момчета. Марша и колежките й, естествено, се възползваха от случая. Откакто пристигнаха, не им се наложи да си купят нито едно питие.