Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 24

Тя не отклони поглед от него. Импулсивно докосна ръката му.

— Съжалявам…

— Няма нищо. — Люк изопна рамене. Мускулите вече го наболяваха след ездата и той се опита да се съсредоточи върху това. — Както и да е… вече разбра защо избрах да яздя бикове.

— А харесва ли ти?

Труден въпрос. От доста време не бе подлагал на съмнение избора си. Ала сега? Не знаеше как да отговори, защото самият той се колебаеше.

— Защо ти е толкова интересно? — попита я.

— Не знам. Сигурно защото не познавам този свят. Или само от любопитство. Или пък за да поддържам разговора?

— Кое от трите?

— Ако ти отговоря — подхвана дяволито тя, а лунното сияние озари зелените й очи с изкусителни отблясъци, — няма да е забавно. Светът се нуждае от повече загадъчност.

Той долови предизвикателството в гласа й и нещо се раздвижи у него. Предизвикателството му харесваше.

— Откъде си? Струва ми се, че не си тукашна.

— Защо? С акцент ли говоря?

— Зависи откъде си. На север моят акцент ще е силен. Но не мога да позная твоя.

— От Ню Джърси съм. Без шегички, моля.

— Защо да се шегувам? Ню Джърси ми харесва.

— Бил ли си там?

— Бил съм в Трентън. Състезавал съм се на „Совърин Банк Арина“. Ходила ли си там?

— Знам къде е Трентън — отвърна тя. — На юг от мястото, където живея. По-близо до Филаделфия. Аз живея на север, до града.

— Била ли си в Трентън?

— Няколко пъти. Но не съм била на родео. Всъщност днес ми е за пръв път.

— Как ти се стори?

— Останах впечатлена, разбира се. И реших, че всички сте луди.

Той се засмя, очарован от искреността й.

— Ти знаеш фамилията ми, но не чух твоята…

— Данко — каза тя и добави, изпреварвайки следващия въпрос: — Татко е от Словакия.

— Това е близо до Канзас, нали?

Тя примигна. Понечи да му обясни какво представлява Европа, когато той вдигна ръце.

— Шегувам се. Знам къде е. В Централна Европа, част от бивша Чехословакия. Исках да видя как ще реагираш.

— И?

— Трябваше да те снимам и да те показвам на приятелите си.

Тя се намръщи и го побутна с лакът.

— Не е много мило!

— Но е забавно.

— Да — призна тя. — Забавно беше.

— Така значи… баща ти е словак.

— Мама е французойка. Пристигнали тук една година преди да се родя.

— Сериозно?

— Изглеждаш изненадан…

— Май не съм срещал потомка на французойка и словак. — Той замълча. — Хей! Дори не познавам никого от Ню Джърси!

Тя се засмя и той се почувства лек като перце. Прииска му се отново да чуе смеха й.

— А ти наблизо ли живееш?

— Недалеч. На север от Уинстън-Сейлъм. Току до Кинг.

— Звучи аристократично.

— Но не е. Малък градец с дружелюбни хора, но нищо повече. Имаме ранчо там.

— Вие?

— Мама и аз. Е, всъщност ранчото е нейно. Аз живея и работя там.

— Истинско ранчо? С крави, коне и прасета?

— Има и плевня, пред която тази тук изглежда нова.

Тя погледна към постройката зад тях.

— Съмнявам се.

— Някой ден ще ти покажа. Ще пояздим коне.

Погледите им се срещнаха и тя пак го докосна по ръката.

— Ще ми бъде приятно, Люк.

4.

София