Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 22

Облегнатото на оградата момиче обаче го заинтригува. Имаше нещо различно у него, ала не успяваше да определи какво. Навярно беззащитното, уязвимо изражение, с което се взираше в далечината. Усети, че в момента най-много се нуждае от приятел. Размисли дали да не я заговори, но се отказа и се загледа в биковете в далечината. Лампите край арената светеха, но трудно различаваше животните. Очите му все пак потърсиха Биг Агли Критър. Бяха свързани завинаги. Запита се дали вече са го натоварили. Съмняваше се собственикът му да е решил да шофира цяла нощ. Предположи, че животното е още тук, но му отне известно време да го открие.

Пияният бивш приятел се появи, докато се взираше в Биг Агли. Неволно чуваше разговора им, но си напомняше да не се намесва. И нямаше да се намеси, ако огромният грубиян не беше я сграбчил. Беше очевидно, че тя не иска да има нищо общо с него и щом долови как гневът й се превърна в страх, Люк тръгна към тях. Знаеше, че решението му навярно ще се обърне срещу него, но докато крачеше към тях, си спомни изражението й и разбра, че няма избор.

* * *

Люк проследи с поглед как пияният бивш приятел се отдалечава и се обърна да благодари на колегите си за помощта. Един по един те се разотидоха и Люк и София останаха сами.

Над тях звездите се множаха в абаносовото небе. В плевнята оркестърът засвири стара песен на Гарт Брукс. С дълбока въздишка София отпусна ръце и се обърна към него с развята от есенния вятър коса.

— Съжалявам, че те въвлякох в това, но съм ти благодарна — изрече смутено.

Отблизо Люк забеляза необичайния зелен цвят на очите й и меката точност, с която произнася думите — напевна интонация, напомняща му далечни места. Смути се.

— Радвам се, че помогнах — смотолеви накрая.

Тя прибра кичур коса зад ухото си.

— Той… невинаги е толкова луд, колкото сигурно ти се стори. Излизахме и не е доволен, че скъсах с него.

— Досетих се — кимна Люк.

— Чу ли… нещо? — По лицето й се изписа смесица от смущение и умора.

— Трудно бе да не чуя.

Тя сви устни.

— Така си и мислех.

— Ако ще се почувстваш по-добре, обещавам да забравя.

Тя се засмя искрено и на Люк му се стори, че в смеха й долавя облекчение.

— И аз ще се постарая да забравя — каза тя. — Просто искам…

Люк довърши вместо нея:

— Предполагам, че всичко е свършило. Поне за тази вечер.

Тя се обърна и се взря в плевнята.

— Надявам се…

Люк провлече крака по земята, сякаш се опитва да изрови думите от пръстта.

— Приятелите ти са вътре, нали?

Тя проследи хората край плевнята.

— Да — кимна. — Уча в „Уейк Форест“ и съквартирантката ми реши, че е добре да изляза с момичетата.

— Сигурно се чудят къде си.

— Едва ли. Забавляват се и не им е до мен.

От ниските клони на дървото до оградата се обади сова и двамата се обърнаха натам.

— Искаш ли да дойда с теб вътре? В случай, че възникнат неприятности.

Тя го изненада с отговора си:

— Не. По-добре да остана отвън още малко. Тъкмо Брайън ще се поуспокои.

„Ако престане да пие“ — помисли си Люк и веднага си напомни, че това не му влиза в работата.