Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 26

— Мама ми помага. Имаме и работник, Хосе, при нас е от години. Понякога наемаме хора да подкастрят дърветата и за други неща.

Тя се намръщи.

— Какво означава да подкастряш дървета? Елхите ли имаш предвид?

— В случай че не си наясно, ако не ги подрязваш, те не растат на красиви триъгълници.

— Така ли?

— А тиквите трябва да се обръщат. За да не загният отдолу, а и да са кръгли или поне овални. Иначе никой не ги купува.

Тя сбърчи нос.

— Наистина ли ги търкаляте?

— Да. Но внимаваме да не прекършим стъблото.

— Не знаех…

— Повечето хора не знаят. Но ти сигурно знаеш много неща, за които аз дори не съм чувал.

— Знаеш къде е Словакия.

— Харесвах историята и географията. Химията и алгебрата обаче ми бяха пълна мъгла.

— И аз не обичах математиката.

— Но те е бивало. Обзалагам се, че си била отличничка.

— Защо мислиш така?

— Приели са те в „Уейк Форест“. Сигурно всички предмети са ти се удавали. Какво всъщност учиш? Очевидно не агрономство.

— Уча история на изкуството — обясни тя.

— От малка ли се интересуваше от това?

— Не. Когато постъпих в „Уейк“, нямах представа какво искам да правя. Като всички първокурсници се записах в какви ли не курсове с надеждата нещо да ме заинтригува. Да ме запали, нали разбираш?

Замълча и усети колко съсредоточено я слуша. Искреният му интерес отново й напомни колко е различен от момчетата в колежа.

— Във втори курс — продължи — посещавах лекции за френския импресионизъм, предимно да си запълня програмата. Професорът обаче се оказа удивителен — интелигентен, интересен и вдъхновяващ. Точно каквото се очаква от професор. След няколко лекции се увлякох. Разбрах какво искам да правя и колкото повече курсове по история на изкуството посещавах, толкова по-ясно осъзнавах, че искам да стана част от този свят.

— Сигурно си благодарна, че си се записала на онези лекции.

— Да… но родителите ми не са очаровани. Предпочитат да завърша право, медицина или счетоводство. За да си намеря добра работа, след като завърша.

Той подръпна яката на ризата си.

— Доколкото знам, щом имаш диплома, работа се намира лесно.

— Това им казвам. Но истинската ми мечта е да работя в музей.

— Направи го тогава.

— Не е толкова лесно. Има много специалисти по история на изкуството, а свободните места са малко. Повечето музеи се борят за оцеляване и съкращават персонал. Извадих късмет, че ме поканиха на интервю в Денвърския музей за изкуство. Няма да ми плащат, ще стажувам, но казаха, че по-късно е възможно да ме назначат на редовна работа. Което, разбира се, повдига въпроса как ще се изхранвам. Не искам родителите ми да ме издържат, а и те не могат да си го позволят. По-малката ми сестра учи в „Рутгърс“, а и другите двама скоро ще постъпят в колеж…

Тя замълча притеснено. Люк сякаш прочете мислите й и не настоя.

— Какво работят родителите ти? — попита я.

— Имат закусвалня. Предлагат деликатесно сирене и месо. Прясно изпечен хляб. Домашни сандвичи и супи.

— Добра храна?

— Страхотна храна.

— Какво да си поръчам, ако попадна там?

— Каквото и да е. Няма да сбъркаш. Мама готви чудесна гъбена супа. Тя ми е любимата, но май сме най-прочути с кашкавалените котлети. На обяд винаги се извива дълга опашка и повечето клиенти си поръчват котлети. Преди няколко години дори спечелиха награда. За най-добрия сандвич в града.