Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 25

София не бе сигурна защо всъщност го каза. Думите й се изплъзнаха от устата. Почуди се дали да не обърне изреченото на шега, но незнайно защо не й се искаше.

Не заради външността му, макар Марша да имаше право. Той изглеждаше безспорно привлекателен, с момчешки чар, със сърдечна, открита усмивка и обаятелни трапчинки. Беше строен и мускулест, с широки рамене и тесен ханш, а буйните кестеняви къдрици под старата шапка определено подчертаваха сексапила му. Най-силно впечатление обаче правеха очите му, а тя имаше слабост към красивите очи. Неговите бяха лятно сини, живи и блестящи, все едно е с контактни лещи, колкото и абсурдно да изглеждаше мъж като Люк да прибягва до такива трикове.

Помагаше, разбира се, и това, че тя очевидно го привличаше. Като малка София бе кльощава, с дълги, тънки крака, пълна нула в зоната на ханша и с акне по лицето. Едва в гимназията сложи сутиен. Всичко започна да се променя през първата година в университета, но промените по-скоро я смущаваха. Дори сега, когато заставаше пред огледалото, понякога зърваше някогашната тийнейджърка и се изненадваше, че никой друг не я вижда.

Одобрението на Люк я ласкаеше, но най-много й харесваше лекотата, която придава на всичко — от начина, по който се справи с Брайън, до несвързания им разговор. Не оставаше с чувството, че се опитва да я впечатли, ала спокойната му самоувереност го отличаваше от момчетата в „Уейк“ и особено от Брайън.

Допадаше й умението му да я оставя насаме с мислите й. Мнозина се стараят да запълват всяка пауза, но Люк наблюдаваше биковете и мълчанието не го смущаваше. След известно време тя осъзна, че не чува музика — оркестърът явно почиваше — и се запита дали Марша ще я потърси. Надяваше се да не я намери. Поне не сега.

— Какво е да живееш в ранчо? — наруши мълчанието тя. — Какво правиш през деня?

Той кръстоса крака, опрял върха на единия си ботуш в пръстта.

— От всичко по малко. Винаги се намира работа.

— Например?

Той потри разсеяно длани.

— Рано сутрин трябва да се нахранят конете, прасетата и пилетата, и да се почистят оборите. Добитъкът трябва да се нагледа. Всеки ден проверявам стадото дали всичко е наред — инфекции на очите, рани от телената мрежа и прочее. Ако има ранено или болно животно, гледам веднага да се погрижа за него. После напоявам пасбищата. Няколко пъти годишно премествам стадото от едно пасбище на друго, за да има хубава трева. Два пъти годишно ваксинирам животните. Връзвам ги едно по едно и известно време ги изолирам от другите. Имаме и голяма зеленчукова градина. Отговарям и за нея.

Тя примигна.

— Това ли е всичко? — пошегува се.

— Не съвсем — продължи той. — Продаваме тикви, боровинки, мед и коледни елхички, така че садя, поливам, плевя и събирам меда от кошерите. Дойдат ли купувачи, помагам им да завържат дръвчетата, да пренесат тиквите и така нататък. И, естествено, все нещо ще се счупи или повреди — тракторът, напоителната система, оградата, плевнята, покривът на къщата… — Той сви устни. — Повярвай ми, никога не стоя със скръстени ръце.

— Не е възможно да го правиш сам! — смая се момичето.