Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 23

— Сама ли предпочиташ да останеш?

София се усмихна.

— Защо питаш? Отегчавам ли те?

— Не. Никак. Просто не искам…

— Шегувам се.

Тя се облакъти на оградата и го погледна. Той пристъпи колебливо към нея.

Погледът й се зарея към заоблените възвишения наоколо, характерни за тази част от щата. Люк я гледаше мълчаливо, чудейки се какво да каже.

— Колко години ти остават в колежа? — попита най-сетне. Банален въпрос, но друго не успя да измисли.

— Тази ми е последната.

— Значи си на… двайсет и две?

— Двайсет и една. — Тя се извърна към него. — А ти?

— По-голям съм.

— Не много, предполагам. Учил ли си в колеж?

— Не. Ученето не ми е стихията — сви рамене той.

— С езда на бикове ли се изхранваш?

— Понякога. Когато успея да се задържа върху тях. Често съм играчка, с която бикът се забавлява, докато успея да се смъкна от гърба му.

Тя повдигна вежди.

— Днес изглеждаше впечатляващо на арената.

— Запомнила си ме?

— Разбира се. Само ти успя да яхнеш всичките.

— Имах късмет — призна той.

Тя събра длани.

— Значи ти си Люк…

— Колинс — довърши той.

— Точно така — кимна тя. — Говорителят разказваше надълго и нашироко за теб.

— И?

— Честно казано, не обърнах внимание. Тогава не знаех, че ще ме спасиш.

Той се изненада, че не долови сарказъм. Посочи с палец към гумата от трактор.

— Онези там също ти се притекоха на помощ.

— Но не се намесиха. За разлика от теб… Може ли да те попитам нещо? Цяла вечер се чудя.

Люк отчупи една треска от оградата.

— Да?

— Защо, за бога, си решил да яздиш бикове? Толкова е опасно.

„Обичайният въпрос“ — помисли си той. Отговори както обикновено:

— Винаги съм мечтал да яздя бикове. От съвсем малък. За пръв път яхнах теленце, когато бяха на четири. В трети клас яздех млади бикове.

— Но как изобщо започна? Кой те запали?

— Татко — отвърна той. — Той обяздваше коне. Без седло. Участваше в състезания.

— Различно ли е от ездата на бикове?

— Правилата са почти същите. Осем секунди на гърба на коня, държиш се с една ръка, а животното се опитва да те хвърли от гърба си.

— Само че конете нямат рога като бейзболни бухалки. По-малки са и не са толкова злобни.

Той се замисли.

— Така е, предполагам — отвърна след малко.

— Защо тогава избра езда на бикове, а не родео?

Тя отметна косата си назад с две ръце.

— Дълга история е. Наистина ли те интересува?

— Ако не ме интересуваше, нямаше да попитам.

Той намести шапката си.

— Труден живот е това. Татко изминаваше по хиляди километри годишно от родео на родео само за да се класира за националните финали. Пътуването е тежко за семейството. Отсъстваше през повечето време, а и тогава от родео не се печелеше много. Като приспаднеш пътните разноски и таксите за състезанията, излиза по-добре да работиш на минимална надница. Татко не искаше да тръгна по неговия път. Чу, че ездачите на бикове започват да организират турнири и видя възможност за успех. Затова ме насочи към ездата на бикове. Пак се пътува много, но състезанията са през почивните дни, а наградите — по-големи.

— Значи баща ти е излязъл прав.

— Имаше страхотна интуиция. За всичко. — Думите се изплъзнаха неволно от устата му и изражението й му подсказа, че тя е разбрала. Въздъхна и добави: — Почина преди шест години.