Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 168

— Моля те.

Тя взе писмото.

— Искаш да го прочета? Писмото, което си написал на съпругата си?

Очите му срещнаха нейните и една сълза се търкулна по изпитата му буза.

— Моля те, Рут. Прочети го.

Той издиша бавно, сякаш усилието да говори го е изтощило. София се обърна към Люк, чудейки се какво да направи. Той й посочи писмото.

— Прочети го, Рут — каза й. — Това иска да направиш. Прочети го на глас, за да го чуе.

София се втренчи в писмото. Струваше й се нередно. Айра беше объркан. Писмото бе лично. Рут трябваше да го прочете, не тя…

— Моля те — прошепна Айра, сякаш прочел мислите й.

С разтреперани пръсти София огледа плика и накрая счупи печата. Писмото се състоеше само от една страница, изписана със същия неравен почерк, с който бе надписан пликът. Все още нерешително, тя поднесе писмото към светлината. И зачете бавно:

„Скъпа моя Рут,

Рано е, твърде рано, но както винаги не успявам да заспя отново. Навън се зазорява и новият ден скоро ще засияе в ослепителна светлина, ала аз мисля само за миналото. В този тих час мисля за теб и за годините, които преживяхме заедно. Наближава годишнина, скъпа Рут, но не онази, която обикновено празнуваме. Наближава годишнината от деня, който постави началото на живота ми с теб, и аз се обръщам към мястото, където обичаше да сядаш, за да ти го напомня, макар да знам, че ти не си там. Бог, с мъдростта си, която не мога да твърдя, че разбирам, те повика при Себе си отдавна и сълзите, които пролях онази нощ, още не са пресъхнали.“

София спря да чете и погледна към Айра. Устните му се бяха свили, по набръчканото му лице продължаваха да се стичат сълзи. Тя се постара да запази самообладание, но гласът й пресекваше:

„Липсваш ми тази сутрин, както ми липсваше всеки ден през изминалите девет години. Изморих се да бъда сам. Изморих се да живея без твоя смях и съм отчаян, че повече никога няма да те прегърна. Но ще се зарадваш да разбереш, че когато тези мрачни мисли ме връхлетят, чувам гласа ти да ме кори: «Не унивай, Айра. Не се омъжих за черноглед човек».

Обърна ли поглед назад, спомените са толкова много. Какви приключения преживяхме, а? Това са твои думи, ти винаги описваше така живота ни. Казваше ми го, когато лежеше до мен, казваше ми го на Рош Хашана, казваше ми го всяка година. Винаги забелязвах доволни искрици в очите ти, когато го казваше, и в тези моменти изразът на лицето ти — повече от думите — изпълваше сърцето ми с радост. С теб животът ми наистина заприлича на фантастично приключение — живеехме простичко, ала твоята любов осейваше ежедневието ни със скрити съкровища.

Още не проумявам как ме озари щастието да споделя живота си с теб.

Обичам те сега, както винаги съм те обичал, и съжалявам, че не мога да ти го кажа. Пиша това писмо с надеждата някак си да успееш да го прочетеш и с тъга, че наближава краят на една епоха. Това, скъпа моя, е последното ми писмо до теб. Знаеш какво ми казаха лекарите. През август няма да успея да отида в Блек Маунтин. И въпреки това искам да знаеш, че не се страхувам. Времето ми тук привършва и аз очаквам спокойно предстоящото. Не тъгувам. Изпълнен с умиротворение, броя дните с чувство на облекчение и благодарност, защото всеки изминал ден е един ден по-близо до мига, когато ще те видя отново.

Ти не си само моя съпруга, ти винаги си била моята голяма, истинска любов. Близо седемдесет и пет години ти осмисляше съществуването ми. Време е да се сбогувам и пред прага на това пътуване ми се струва, че разбирам защо останах без теб — за да осъзная колко си неповторима и докато скърбя, да проумея отново смисъла на любовта. Разбрах, че нашата раздяла е само временна. Взирам се в дълбините на Вселената и знам, че наближава часът да те прегърна отново. Ако има друг живот, ще се намерим, защото няма небесни селения без теб.“

Обичам те: Айра