Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 167

Спомни си обаче лицето на Айра и колко държеше да намерят писмото. Писмото не биваше да се изгуби в болничния хаос. Искаше да го даде на лекаря или още по-добре — на самия Айра.

Така поне си казваше. Знаеше само, че умиротвореното лице на стареца я накара да се запита в какви мисли или сънища се е унесъл. Беше чудо, че на тази възраст е оцелял с такива рани. Още по-чудно й се струваше, че досега нито един приятел или роднина не се е втурнал разтревожен в спешното отделение. Айра беше в съзнание, което означаваше, че би могъл да каже на лекарите да се обадят на някого. Къде бяха близките му тогава? Защо още ги нямаше? В такъв момент човекът се нуждаеше от подкрепа повече от всякога и…

Люк се помести, прекъсвайки размишленията й.

— Нали знаеш, че вероятно няма да ни позволят да го видим? — попита я.

— Знам — кимна тя. — Но искам да разбера как е.

— Защо?

Тя погледна писмото.

— Не знам.

* * *

След още четирийсет минути един лекар влезе в чакалнята, отиде първо до рецепцията и после, след като медицинската сестра ги посочи, тръгна към тях. Люк и София станаха.

— Аз съм доктор Дилън — представи се. — Казаха ми, че искате да видите господин Левинсън.

— Айра? — уточни София.

— Вие сте го намерили, нали?

— Да.

— А защо се интересувате от състоянието му?

София аха да му каже за писмото, но замълча. Люк усети объркването й и отвърна:

— Искаме просто да разберем дали е добре.

— За съжаление нямам право да обсъждам състоянието му, щом не сте роднини.

— Но той е добре, нали?

Лекарят ги изгледа изпитателно.

— Не би трябвало да сте тук. Радвам се, че сте го открили и сте извикали линейка, но нямате повече задължения. Не го познавате. — София гледаше лекаря, усетила, че се кани да каже още нещо. Той въздъхна и продължи: — Не знам какво става тук, но щом господин Левинсън чу, че сте дошли, поиска да ви види. Нямам право да ви уведомявам какво е състоянието му, но ще ви помоля да не се застоявате дълго.

* * *

Айра изглеждаше още по-дребен, отколкото й се стори в колата, сякаш се е смалил за няколко часа. Лежеше в повдигнато болнично легло със зейнала уста, с изпити скули. От ръката му излизаха тръбички на система. Машината до леглото му бипкаше в ритъма на сърцето му.

— Побързайте — предупреди ги лекарят и Люк кимна.

София пристъпи колебливо към леглото. Забеляза как Люк дръпва стола, опрян до стената, плъзва го към нея и отстъпва назад. София седна до стареца и се приведе към лицето му.

— Тук сме, Айра. Донесох ти писмото.

Показа му го и той си пое тежко дъх. Обърна бавно глава и погледът му се насочи първо към писмото, а после към нея.

— Рут…

— Да. Писмото ти до Рут. Ще го оставя до теб…

Той се втренчи неразбиращо в нея. Лицето му омекна. Той размърда леко ръка и София инстинктивно я улови.

— Рут — каза той и в очите му просветнаха сълзи. — Моя сладка Рут…

— Съжалявам. Не съм Рут — каза тихо тя. — Казвам се София. Ние ви намерихме днес.

Той примигна, после примигна отново, явно объркан.

— Рут?

Умолителният му тон я трогна до сълзи.

— Не… — каза тихо тя.

Ръката му трепна и се помести към писмото. Тя разбра какво иска и плъзна писмото към него. Той го взе, вдигна го, сякаш е огромна тежест, и го побутна към ръката й. Едва тогава тя забеляза сълзите в очите му. Айра проговори с по-силен глас и за пръв път думите му прозвучаха отчетливо: