Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 165

Тези въпроси се въртяха в ума й, когато гласът на Люк наруши тишината:

— Видя ли го?

Тя отвори очи, усетила, че Люк забавя скоростта.

— Нищо не видях — призна.

Той изненадващо удари спирачките и паркира пикапа до бордюра, без да откъсва очи от огледалото за обратно виждане.

— Стори ми се, че виждам нещо. — Изключи двигателя и включи мигачите. — Ще се върна след секунда.

— Какво има?

— Не знам. Ще проверя.

Взе си якето от задната седалка и изскочи от пикапа, обличайки се в движение. София надзърна през рамо и забеляза, че току-що са подминали завой. Люк се огледа наляво и надясно и прекоси шосето. Едва тогава тя видя, че мантинелата от отсрещната страна на пътя е счупена.

Люк надникна надолу към стръмнината и бързо погледна към нея. Макар и отдалеч, тя долови напрежението в изражението и жестовете му. Излезе бързо от пикапа.

— Обади се на „Бърза помощ“ — извика й. — Една кола е излязла от пътя и ми се струва, че вътре има човек.

Той прескочи счупената мантинела и изчезна.

30.

София

По-късно тя си спомняше последвалите събития като серия от бързо сменящи се кадри — обади се на „Бърза помощ“, видя как Люк се спуска по стръмнината, втурна се паникьосано обратно към пикапа за бутилка вода, когато Люк й извика, че шофьорът е жив. Улавяйки се за храсти и клони, тръгна към колата и забеляза смачкания покрив, огънатите врати и паяжината от пукнатини по предното стъкло. Люк се опитваше да отвори вратата до шофьора, едва запазвайки равновесие по полегатия склон, който няколко крачки от предницата на автомобила се превръщаше в надвиснал над пропаст скат.

Най-ярко обаче си спомняше как гърлото й се сви при вида на стареца с костелива глава, отпусната върху кормилото. Редичка коса покриваше скалпа му, осеян с петна, а ушите му изглеждаха несъразмерно големи. В челото му зееше рана, рамото му беше изметнато, а устните — изсъхнали до кръв. Сигурно изпитваше жестоки болки, но по лицето му се четеше блажено спокойствие. Когато Люк най-сетне успя да отвори вратата, тя пристъпи по-близо, залитайки по хлъзгавата стръмнина.

— Чувате ли ме? — приведе се Люк към стареца. — Можете ли да се движите?

София долови паниката в гласа му. Той протегна ръка и докосна леко врата на стареца да провери пулса.

— Пулсът е слаб — каза й.

Старецът простена едва чуто. Люк посегна инстинктивно към бутилката с вода, наля в капачката и я поднесе до устните на мъжа. Повечето се разля, но капките намокриха устните му и той успя да погълне мъчително една глътка.

— Как се казвате? — попита Люк.

Думата се изтръгна със свистене от гърлото на стареца. Полуотворените му очи изглеждаха отнесени.

— Айра.

— Кога се случи това?

Отговорът дойде бавно:

— … ъб… ота…

Люк погледна смаяно към София и после пак се обърна към стареца:

— Извикахме помощ. Линейката ще пристигне скоро. Дръжте се. Искате ли още вода?