Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 164

— Само това ли?

Той остави вилицата.

— На финалите изтеглих Биг Агли Критър. И когато дойде моментът да го яздя… — Той поклати глава. — Както и да е, разбрах, че е време да се откажа. Осъзнах, че малко по малко убивам мама.

„И мен“ — прииска й се да каже, но замълча.

Той я погледна през рамо, сякаш чу неизречените думи.

— Осъзнах колко ми липсваш.

— А ранчото? — попита тихо тя.

Той сипа бърканите яйца в две чинии.

— Ще го изгубим, предполагам. После ще се опитаме да започнем отначало. Всички познават мама. Надявам се да си стъпи на краката. Тя, разбира се, ми каза да не се тревожа за нея. По-скоро трябвало да помисля за себе си.

— И какво смяташ да правиш?

— Още не знам. — Той остави чиниите на масата. Кана кафе вече чакаше върху нея. — Надявам се тези дни да ми помогнат да реша.

— Мислиш, че ще започнем отначало?

— Не — поклати глава той и й дръпна стола да седне. — Но се надявах да започнем отнякъде.

* * *

Следобед направиха снежен човек. Търкаляха лепкавите снежни топки и си разказваха какво им се е случило, докато бяха разделени. Люк й описа родеото в Мейкън и Южна Каролина и как вървят нещата в ранчото. София му обясни как заради разрива с Марша е стояла по цели дни в библиотеката и е научила колкото за две седмици напред.

— Това е едно от предимствата да отбягваш съквартирантката си — отбеляза тя. — Кара те да учиш по-усилено.

— Снощи Марша ме изненада — каза Люк. — Не очаквах да направи такова нещо. При тези обстоятелства, имам предвид.

— Аз не се изненадах — отвърна София.

— Наистина ли?

Тя се замисли. Запита се какво ли прави сега Марша.

— Добре де. Изненадах се малко.

* * *

Вечерта се сгушиха на дивана, завити с одеяло пред бумтящата камина.

— Ще ти липсва ли ездата? — попита София.

— Малко — отвърна той. — Но не достатъчно, та да опитам отново.

— Изглеждаш твърдо убеден.

— Убеден съм.

София се обърна и го погледна втренчено, омагьосана от отраженията на пламъците в очите му.

— Тъжно ми е за майка ти — каза. — Знам, че й е олекнало, но…

— Да. И на мен ми е мъчно. Но някак си ще й се реванширам.

— Мисля, че най-силното й желание е било да те запази.

— Така си казах и аз. Но сега искам да те попитам нещо. И искам да помислиш, преди да ми отговориш. Важно е.

— Да?

— Свободна ли си другата събота? Искам да те заведа на вечеря.

— На среща ли ме каниш?

— Започвам отначало. Така се прави, нали? Уговаряш си среща.

Тя го целуна за пръв път през този ден.

— Не смятам, че трябва да започваме от самото начало. А ти?

— „Да“ ли е това, или „не“?

— Обичам те, Люк.

— И аз те обичам, София.

* * *

Правиха любов тази нощ, после пак в понеделник сутринта. Станаха късно и закусиха. Разходиха се, а после София гледаше от топлото бунгало как Люк товари багажа в пикапа. Отпиваше от чашата с кафе и мислеше, че сега не са същите както преди. За няколко месеца се бяха опознали и връзката им неочаквано бе прераснала в нещо по-дълбоко.

След няколко минути поеха по планинския път, спускащ се към магистралата. Слънцето се отразяваше в снега и ги заслепяваше. София поглеждаше към Люк, все още несигурна какво ще се случи, когато се дипломира през май. За пръв път обаче се питаше дали Люк няма да поиска да тръгне с нея. Не сподели мислите си с него, но се почуди дали нейните планове не са изиграли роля в решението му да се откаже от своята кариера.