Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 163

— Кратка почивка да си проясня ума. Преди батерията на телефона ми да се изтощи, говорих с мама и тя одобри идеята. — Той си пое дълбоко дъх. — Мислех да отида в планината. Искаш ли да дойдеш с мен?

Тя още се колебаеше дали да му повярва. Наистина ли се бе отказал завинаги от родеото?

Гледаше я в очите.

— Да — кимна тя.

* * *

В стаята им Марша си събираше багажа в брезентова раница.

— Какво правиш?

— Тази нощ искам да се прибера у дома. Да спя в своята стая, в своето легло. Тръгвам след две-три минути.

— Не е необходимо. Това също е твоята стая.

Марша кимна, но продължи да прибира нещата си в раницата. София пристъпи от крак на крак.

— Благодаря за съобщението. И че ми помогна.

Тя я погледна за пръв път.

— Той си го заслужаваше. Държеше се… смахнато.

— Утре сигурно няма да помни почти нищо.

— Няма значение.

— Има, ако го харесваш.

След кратко колебание Марша поклати глава. София усети, че е стигнала до някакво заключение, макар и да недоумяваше какво.

— Тръгна ли си Люк?

— Отиде да зареди пикапа и да купи провизии. Ще се върне след малко.

— Сериозно? Този път ще заключи вратите, надявам се. — Марша закопча раницата и пак я погледна. — Чакай… защо се връща? Нали каза, че сте се разделили.

— Да.

— Но?

— Да го обсъдим следващата седмица. Сега не съм съвсем сигурна какво се случва помежду ни.

Марша кимна и тръгна към вратата, но спря и се обърна.

— Мислих доста — каза. — Имам чувството, че между вас двамата всичко ще е наред. И ако ме питаш, това е добре.

* * *

В планината бе натрупал сняг и на места пътищата бяха заледени. Стигнаха бунгалата едва в четири сутринта. Постройките приличаха на запустял заселнически лагер. Въпреки че никъде нямаше осветление, Люк паркира пикапа пред същото бунгало, където бяха отседнали предишния път. Ключът бе пъхнат в ключалката.

Вътре студът се просмукваше през тънките дъсчени стени и тя си сложи шапката, ръкавиците и якето, докато Люк палеше камината и печката. Бе будувала напрегнато по виещите се, заледени пътища, но сега изтощението надделя.

Легнаха си облечени — не свалиха дори якетата и шапките — и заспаха начаса. Когато София се събуди, къщата се бе затоплила значително, макар и недостатъчно, та да свали дрехите. Помисли си, че евтин мотел щеше да е за предпочитане, но погледна през прозореца и красотата на природата я заплени отново. От клоните на дърветата висяха ледени висулки, блещукащи под слънчевите лъчи. Люк беше в кухнята, откъдето се носеше миризма на бекон и яйца.

— Събуди се вече… — отбеляза той.

— Колко е часът?

— Наближава дванайсет.

— Явно съм била изморена. Ти откога си буден?

— От около два часа. Не е лесно да поддържаш топло това място.

Несъмнено, помисли си тя и се взря отново през прозореца.

— Бил ли си тук през зимата?

— Само веднъж. Бях малък. Цял ден правих снежни човеци и ядох замръзнали ментови дражета.

Тя си го представи като малко момче и се усмихна. После лицето й стана сериозно.

— Готов ли си да поговорим? Да ми обясниш какво те накара да размислиш?

Той набоде парче бекон и го извади от тигана.

— Вероятно най-после се вслушах в здравия разум.