Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 162

Коленете на Люк се подгънаха, Рик и Джейсън го пуснаха и той се строполи върху заснежения асфалт. София присви очи да долови движение, но Люк не помръдваше.

— Ставай! — изкрещя му Брайън. — Още не съм свършил с теб!

Марша застана пред него.

— Спри! — извика му и го бутна назад. — Достатъчно!

Люк се повдигна на лакти и се опита да се изправи.

— Ставай! — изкрещя отново Брайън.

София успя да си проправи път през обръча от момчета и застана до Марша между Люк и Брайън.

— Стига, Брайън! Махай се!

— Още не съм свършил…

— Стига! — извика София.

— Хайде, Брайън — примоли се Марша и се опита да го хване за ръката. — Да си вървим. Студено е. Замръзвам…

Люк се изправи на крака. Подутата му скула вече бе посиняла. Задъхан, Брайън блъсна Марша — не много силно, но я свари неподготвена и тя изгуби равновесие и падна. Той сякаш не забеляза. Пристъпи заплашително напред и протегна ръка да бутне София. Тя отскочи встрани и извади телефона си от джоба. Брайън сграбчи Люк и тя вдигна телефона.

— Давай! Ще запиша всичко! Ще те пратя в затвора! Ще те изключат от отбора! Заслужаваш си го!

Отстъпи назад, насочвайки камерата към уплашените лица на момчетата. Брайън се хвърли към нея, изтръгна телефона от ръката й и го стъпка.

— Нищо няма да запишеш!

— Аз обаче ще го направя — обади се Марша от другата страна на улицата, вдигнала телефона си.

* * *

— Сигурно си го заслужавам — каза Люк. — След това, което му причиних.

Седяха в пикапа, Люк — зад волана, а София до него. Заплахите бяха подействали. Джейсън и Рик в крайна сметка убедиха Брайън да се прибере в пансиона на момчетата, където сега той несъмнено се перчеше как с едно кроше е проснал Люк на земята. Марша не тръгна с тях. Върна се в пансиона на момичетата и София видя как лампата в стаята им светва.

— Не го заслужаваше — каза тя. — Доколкото си спомням, ти не удари Брайън. Просто го… събори на земята.

— С лице в пръстта.

— Да — призна тя.

— Благодаря, че се намеси. Ще ти купя нов телефон.

— Не е необходимо. Беше стар. Защо не ми отговаряше?

— Батерията се изтощи по пътя, а забравих да взема зарядното за колата. Не предполагах какво ще се случи.

— Написа ли съобщение на майка си?

— Да — кимна той.

Дори да се почуди откъде знае за това, не попита. София сплете пръсти в скута си.

— Досещаш се какво ще кажа сега, нали?

— „Защо дойде“? — присви очи Люк.

— Не биваше да идваш. Не искам да идваш, особено след състезание. Защото…

— Не искаш да живееш така.

— Да. Не мога да живея така.

— Знам. — Той въздъхна и я погледна. — Дойдох да ти кажа, че и аз не мога. Повече няма да се състезавам. Отказвам се. Този път завинаги.

— Наистина ли? — възкликна смаяно тя.

— Да.

Не знаеше какво да му каже. Да го поздрави? Да изрази съчувствие?

— Дойдох и да те попитам какво ще правиш през почивните дни. Имаш ли неотложна работа за понеделник. Тестове? Курсови работи?

— Имам курсова работа за четвъртък. Какво си замислил?