Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 160

— И преди си ми го казвал. Много обичам тези думи.

Затварям очи и когато след малко ги отварям със сетни сили, Рут е избледняла, станала е почти прозрачна.

— Изморен съм, Рут.

— Още не е време. Не съм прочела писмото ти. Новото, което ми написа. Помниш ли го?

Съсредоточавам се, помня го откъслечно.

— Не съвсем — отронвам.

— Кажи ми какво си спомняш. Каквото и да е.

Известно време събирам сили, опитвам се да дишам дълбоко и чувам немощното свистене, което издават гърдите ми. Вече не усещам сухотата в гърлото си. Изпитвам само смъртна изнемога.

— „Ако има друг живот, ще се намерим отново, защото без теб няма небесни селения.“ — Замлъквам, останал без дъх.

Струва ми се, че я трогвам, но не съм сигурен. Гледам я, но тя почти е изчезнала. Долавям обаче тъгата и съжалението й и разбирам, че си тръгва. Тук и сега тя не може да съществува без мен.

Тя също го разбира и макар да продължава да избледнява, се премества по-близо до мен. Прокарва пръсти през косата ми и ме целува по бузата. На шестнайсет е, на двайсет, на трийсет, на четирийсет, на всяка възраст едновременно. Толкова красива, че очите ми се пълнят със сълзи.

— Харесва ми какво си ми написал — прошепва ми. — Искам да чуя и останалото.

— Едва ли — отронвам и ми се струва, че една от сълзите й капва върху лицето ми.

— Обичам те, Айра — промълвява тя, диханието й погалва нежно ухото ми като ангелска милувка. — Помни колко много значиш за мен.

— Помня…

Тя ме целува отново и очите ми се затварят, навярно за последно.

29.

София

В събота вечерта, докато колегите й празнуваха поредния уикенд, София пишеше курсовата си работа в библиотеката. Телефонът й изжужа. Използването на телефони бе разрешено само на определени места, но тя видя, че наблизо няма никой, и погледна екрана, намръщвайки се при вида на подателя и текста.

„Обади ми се“, пишеше й Марша. „Спешно е.“

Кратко послание, но все пак най-дългото, откакто се бяха скарали. София се почуди как да постъпи. Да й напише отговор? Да я попита какво става? Или да й се обади?

Изобщо не й се говореше с Марша. И тя като повечето момичета от пансиона сигурно беше на парти или в бар. Най-вероятно пиеше и нищо чудно с Брайън да се бяха скарали, а София не искаше да я въвличат в техните отношения. Не искаше да слуша как Марша се оплаква от него, нито пък се чувстваше готова да я подкрепи, особено след като тя продължаваше да я отбягва толкова старателно.

Сега обаче настояваше София да й се обади. Защото било спешно!

Тази дума можеше да се тълкува всякак, помисли си София. Размисли още няколко секунди, взе решение, запази написаното и изключи компютъра. Прибра го в раницата, облече си якето и тръгна към изхода. Отвори вратата и в лицето неочаквано я блъсна арктически студ. Земята бе покрита със сняг. През последните два часа бе застудяло значително. Щеше да замръзне, докато се прибере.

След като се обади на Марша, разбира се. Пренебрегнала гласа на разума, София влезе обратно във фоайето и набра номера й. Тя вдигна при първото позвъняване. София чу музика и какофония от десетки гласове.