Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 16

— Ще глътна малко чист въздух.

Марша проследи погледа й.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не. Ще се върна след малко. Само недей да изчезваш.

— Дадено — кимна й тя с очевидно облекчение. — Но ако искаш да дойда…

— Стой тук. Няма да се бавя.

Марша се запъти към приятелите си, а София — към дъното на плевнята. Далеч от оркестъра и дансинга тълпата оредя. Неколцина мъже се опитаха да привлекат вниманието й, когато минаваше покрай тях, но тя се престори, че не ги забелязва, и продължи решително напред.

Огромните дървени врати бяха отворени. Тя излезе навън и веднага й олекна. Музиката не бумтеше оглушително, а свежият есенен въздух облъхна лицето й като балсам. Едва сега осъзна колко горещо е вътре. Озърна се да намери място за сядане. Забеляза стар дъб, разперил възлести клони. Тук-там имаше групички хора, които пушеха и пиеха. Едва след миг видя дървената ограда, издигната около плевнята.

Нямаше маси. Хората или седяха, или се облягаха на дъсчените прегради. Една групичка се бе настанила върху стара гума от трактор. Встрани от тях самотен мъж с каубойска шапка, засенчваща лицето му, се взираше в съседното пасбище. София се запита дали и той учи в „Дюк“. Едва ли. Университетът и каубойските шапки някак не вървяха.

Видя свободно място край оградата на няколко разкрача от самотния каубой и тръгна натам. Над нея небето бе чисто като стъклена камбанка. Луната висеше над дърветата на хоризонта. Тя се облакъти на грубия дървен парапет и се огледа. Надясно бе арената за родеото, където по-рано се състезаваха ездачите на бикове. Зад нея се редяха оградените пасбища за биковете. Загражденията не бяха осветени, но няколко лампи край арената светеха и обвиваха животните в призрачно сияние. Зад тях бяха паркирани пикапи и каравани, заобиколени от собствениците си. Дори отдалеч се виждаха как просветват върховете на цигарите им, а от време на време се чуваше звън на бутилки. Зачуди се дали използват мястото и за изложения на коне. На кучета? За панаири? За нещо друго? Изглеждаше изоставено, сякаш пустее през повечето време. Плевнята засилваше усещането за занемареност, но какво разбираше момиче, израснало в Ню Джърси?

Поне така щеше да каже Марша. Повтаряше го от началото на втори курс и първо беше смешно, но после шегата се изтърка. Сега отново ги разсмиваше, защото се бе превърнала в постоянна шега помежду им. Марша бе родена в Шарлот, на няколко часа път от „Уейк Форест“. София още помнеше удивлението й, когато й спомена, че е израснала в Джърси. Все едно й каза, че идва от Марс.

Е, реакцията на Марша не бе съвсем неочаквана. Двете произхождаха от съвсем различни семейства. Марша бе по-малкото дете в семейството, баща й беше ортопед, а майка й — адвокат. Тази година брат й щеше да завърши право във „Вандербилт“ и макар да не бяха в списъка на „Форбс“, определено не търпяха лишения. Марша бе от момичетата, които вземат уроци по езда и танци, и за шестнайсетия си рожден ден получават мерцедес. От друга страна, София бе дете на емигранти. Майка й бе французойка, а баща й — словак. Бяха дошли в Америка почти без пари. Бяха образовани (баща й беше химик, а майка й фармацевт), но не владееха добре английски и години наред работиха къртовски, докато съберат средства да отворят магазина си за деликатеси. Междувременно им се родиха три деца — София беше най-голямата и работеше в закусвалнята след училище и през почивните дни.