Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 15

София тръгна към Марша. Радваше се, че е станала от масата в точния момент. Последното, което искаше, бе той да се появи пред нея, преструвайки се на изненадан. И каквито и да бяха фактите, накрая щяха да я нарекат „безсърдечна“. Защо ли? Защото Брайън бе Мери-Кейт на братството си. Състезател по ръгби, благословен с красота и богат баща — банкер, той властваше еднолично в социалния им кръг. Всички в университета го боготворяха, а половината момичета бяха готови да паднат в обятията му при най-малкия знак.

Е, да им е честит.

София продължи да си проправя път през множеството. Оркестърът изсвири поредната песен и подхвана нова. Марша и Ашли разговаряха край дансинга с три по-големи момчета с тесни джинси и с каубойски шапки. София стигна до тях и потупа Марша по ръката. Приятелката й се обърна, на пръв поглед поруменяла от смущение, но всъщност беше пияна.

— О, здрасти! — изрече и я побутна напред. — Момчета, това е съквартирантката ми София. А това са Брукс, Том и… — Тя присви очи към момчето в средата. — Как ти беше името?

— Тери — напомни й той.

— Приятно ми е — кимна автоматично София. После каза на другото момиче: — Искам да поговорим насаме.

— Сега ли? — намръщи се Марша. Стрелна с поглед каубоите и се обърна отново към София, без да прикрива раздразнението си: — Какво има?

— Брайън е тук — процеди през зъби тя.

Марша сбърчи чело, все едно се питаше дали е чула правилно, и кимна. Двете се отдалечиха от дансинга. Намериха място, където не беше толкова шумно, но пак се налагаше да говорят на висок глас.

— Преследва ме! — извика София.

Марша надникна над рамото й.

— Къде е?

— До масите. При другите от колежа. Довел е Джейсън и Рик.

— Как е разбрал, че си тук?

— Не е тайна. Половината кампус знаеше, че ще идваме.

Докато тя се гневеше, Марша погледна момчетата, с които разговаряше, и се обърна към съквартирантката си с известно нетърпение:

— Добре де… тук е. — Сви рамене. — И какво смяташ да правиш?

— Не знам.

— Видя ли те?

— Не мисля. Просто не желая да ме доближава.

— Да поговоря ли с него?

— Не — поклати глава София. — Всъщност не знам какво искам.

— Тогава се успокой. Не му обръщай внимание. Ела при мен и Ашли. Няма да ходим при него. Може би ще си тръгне. Дойде ли при нас, ще започна да флиртувам с него. Ще го разсейвам. — Устните й се разтегнаха в предизвикателна усмивка. — Падаше си по мен, преди да се насочи към теб, разбира се.

София стисна още по-здраво ръце.

— Дали да не си тръгнем?

Марша махна с ръка.

— Как? На един час път сме от кампуса. Нямаме кола. Ашли ни докара, забрави ли? И знам със сигурност, че няма да поиска да си тръгне.

София не се беше сетила за това.

— Хайде — опита се да я успокои приятелката й. — Пийни нещо. Момчетата ще ти харесат. Учат в „Дюк“.

Тя поклати глава.

— Не съм в настроение да си бъбря с момчета.

— Какво ще правиш тогава?

София зърна нощното небе в далечния край на плевнята и внезапно я обзе непреодолимо желание да избяга от това задушно място.