Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 14

— Чакай — прекъсна я Дрю. — Обърках се. — Дрю беше от Питсбърг, облечена от главата до петите като Мери-Кейт; дори шапката и ботушите й бяха същите. — Бани ли ще строи фондацията на баща ти?

Съвършените вежди на другото момиче оформиха остър ъгъл.

— Моля?

— Не спомена ли, че фондацията на баща ти ще прави тоалетни?

Мери-Кейт изгледа Дрю, все едно е малоумна.

— Фондацията на татко осигурява стипендии на бедни деца. Как изобщо реши, че прави тоалетни?

„О, не знам — подсмихна се София. — Сигурно защото говореше за външни клозети? Не прозвуча ли така?“ Замълча обаче, защото Мери-Кейт нямаше да оцени шегата. Станеше ли дума за плановете й за бъдещето, тя губеше чувството си за хумор. Бъдещето е сериозен бизнес все пак.

— Не спомена ли, че ще станеш журналистка? — обади се Бритъни. — Миналата седмица ни разказваше, че ти предложили работа в телевизията.

Мери-Кейт вирна брадичка.

— Няма да стане.

— Защо?

— Поканиха ме в сутрешните новини. В Оуънсбъро, Кентъки.

— И? — подкани я една от по-младите членки на клуба, очевидно объркана.

— Ехо! Оуънсбъро? Чувала ли си за Оуънсбъро?

— Не — спогледаха се плахо момичетата.

— Именно! — обяви Мери-Кейт. — Няма да се местя в Оуънсбъро, Кентъки. Едва се вижда на картата. И няма да ставам в четири сутринта. А и както казах, искам да променя нещо. Мнозина се нуждаят от помощ. Отдавна си го мисля. Татко твърди…

София престана да слуша. Стана и потърси с поглед Марша. Тук наистина нямаше къде игла да падне, а с напредването на вечерта тълпата нарастваше. Тя заобиколи група момичета и момчетата, с които разговаряха, и си запроправя път през тълпата, озъртайки се за черната каубойска шапка на Марша. Безнадежден ориентир. Навсякъде имаше черни каубойски шапки. Опита се да си спомни какъв цвят е шапката на Ашли. Бледожълта? Да! Свела до минимум вариантите, София забеляза приятелките си. Тръгна към тях, но ненадейно зърна нещо. По-точно някого.

Спря и изви врат да погледне по-добре. Обикновено той се извисяваше над околните, но толкова много високи шапки й пречеха, та се поколеба дали очите не я лъжат. Въпреки това я обзе безпокойство. Опита да се успокои, че греши и въображението я подвежда.

Обаче продължи да се озърта. Взираше се със свито сърце в лицата наоколо. „Не е тук“ — повтори си пак, но в същия момент го видя отново. Пробиваше си път през морето от хора заедно с двама приятели.

Брайън.

Застинала, тя ги проследи как се насочват към свободна маса. Брайън разблъскваше хората, все едно е на игрището за ръгби. София не вярваше на очите си. „И тук ли ме последва“ — повтаряше си безмълвно.

Усети как лицето й поруменява. Та тя беше с приятелките си, извън кампуса, какво си въобразява той? Обясни му ясно, че повече не иска да го вижда и да разговаря с него. Изкушаваше се да му напомни още веднъж, че всичко е приключило.

Обаче се отказа, защото знаеше, че няма да промени нищо. Марша бе права. Брайън вярваше, че ако поговори с нея, ще я убеди да размисли. Понеже се смяташе за неустоим в ролята на разкаян изкусител. А и тя все пак му бе прощавала. Защо да не му прости отново?