Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 18
Никълъс Спаркс
— Какво искаш, Брайън? — прекъсна го тя.
Тонът й очевидно го смути. Но както винаги се съвзе бързо. „Богатството разглезва — помисли си тя. — Всекиго.“
— Нищо не искам — отвърна той, пъхнал ръка в джоба на джинсите.
Олюля се леко и София разбра, че е пиян.
— Защо дойде тогава?
— Забелязах, че си сама, и реших да проверя дали си добре.
Той наклони глава — изпитан жест да изрази самоувереност.
— Бях добре, преди да се появиш.
Той повдигна вежди.
— Леле! Колко си груба!
— Принудена съм. Преследваш ме като маниак.
Той кимна, признавайки правотата на думите й. И, разбира се, за да покаже, че приема презрението й. Би могъл да запише видео, озаглавено „Как да накараш приятелката си да ти прости… отново“.
— Знам, знам — провлече като по сценарий. — Разкайвам се.
— Нима?
— Не исках да се разделим така — сви рамене той. — Исках да ти кажа колко се срамувам от постъпката си. Не заслужаваше такова отношение и не те виня, че ме напусна. Съзнавам, че…
София поклати глава, вече отегчена от монолога му.
— Защо го правиш?
— Кое?
— Това… Лицемерното представление. Идваш тук, преструваш се на отчаян и разкаян. Какво искаш?
Въпросът й явно го свари неподготвен.
— Опитвам се да се извиня…
— За какво? Задето ми изневери три пъти? Или че ме лъжеше от самото начало?
Той примигна.
— Хайде, София… Не се дръж така. Не искам цяла година да ме отбягваш. Преживя достатъчно…
Макар и завалени, думите му звучаха що-годе правдоподобно. Почти.
— Наистина ли не схващаш? Отбягвам те, защото
Той се втренчи объркано в нея.
— Защо се държиш така?
— Шегуваш ли се?
— След като скъса с мен, разбрах, че съм допуснал най-голямата грешка в живота си. Липсваш ми. Край теб се чувствам по-добър човек. Дори да не сме заедно, не може ли от време на време да се виждаме, да разговаряме? Както преди. Преди да прецакам всичко.
Тя отвори уста да отговори, но замълча, смаяна от нахалството му. Наистина ли си въобразяваше, че пак ще се хване на въдицата му?
— Хайде — пресегна се той към ръката й. — Да си вземем нещо за пиене и да поприказваме. Ще го преодолеем…
— Не ме докосвай! — извика остро тя.
— София…
Тя отстъпи назад.
— Не ме докосвай! — повтори.
За пръв път зърна гневни искри в очите му. Той посегна към китката й.
— Успокой се…
Тя се отдръпна.
— Пусни ме!
Брайън обаче пристъпи към нея и от устата му я лъхна кисел дъх на бира.
— Защо правиш сцени?
Тя го погледна в лицето и по гърба й полазиха тръпки. Не познаваше този Брайън. Челото му бе смръщено, почти сбръчкано, устните — разтегнати и присвити. Уплашена, София извърна глава от горещия дъх, излитащ на тласъци от устата му. По-късно си спомняше само как страхът я вледени, докато някъде отзад не долетя глас:
— Пусни я.
Брайън погледна през рамо, после насочи очи отново към нея и я стисна по-силно.
— Говорим си — процеди през зъби.
— Не ми прилича на разговор. И не те моля да я пуснеш.
