Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 17

Бизнесът бе сравнително успешен — колкото да прехранва семейството, но не повече. Както мнозина отличници от гимназията, няколко месеца преди дипломирането тя се надяваше да учи в „Рутгърс“. Кандидатства в „Уейк Форест“ случайно, по препоръка на педагогическия съветник. Знаеше обаче, че няма как да си го позволи, и познаваше мястото само по красивите снимки в сайта на университета. „Уейк Форест“ обаче я изненада, предоставяйки й стипендия, покриваща всички такси, и през август София се качи на автобуса в Ню Джърси и отпътува към буквално на чужда територия, където прекара по-голямата част от следващите четири години.

Постъпването в „Уейк Форест“ бе повратен момент за нея, поне от гледна точка на образованието. „Уейк Форест“ бе по-малко учебно заведение от „Рутгърс“, тоест класовете също бяха по-малобройни, а професорите във Факултета по история на изкуството — призвани да преподават. Вече се бе явила на интервю за стаж в Денвърския музей на изкуствата. Никой не я попита, разбира се, каква роля е играла в „Чи Омега“, но й се стори, че интервюто мина добре. Все още обаче нямаше отговор. Миналото лято успя да спести пари и си купи кола — нищо и никаква единайсетгодишна „Тойота Корола“, изминала над сто хиляди километра, с по-огъната задна врата и надраскана, но за София, свикнала от малка да ходи пеш или да пътува с автобуса, тя означаваше свобода да пристига и заминава, когато пожелае.

Облегната на парапета, тя сбърчи чело. Не и днес, естествено. Сама си беше виновна, че не дойде с колата.

Защо трябваше Брайън да се появява тази вечер? Какво очакваше? Наистина ли вярваше, че е забравила какво й е причинил? Нима се надяваше, че ще му прости както преди?

Всъщност той дори не й липсваше. Не смяташе да се сдобряват и ако той не я преследваше, дори нямаше да си помисли за него. Брайън обаче успяваше да помрачава настроението й и това я тревожеше. Защото му позволяваше. Защото му предоставяше тази власт над нея.

Е, стига толкова, зарече се тя. Реши да влезе при Марша, Ашли и момчетата от „Дюк“. Заговореше ли я Брайън, нямаше да му обръща внимание. Опиташе ли се да я ядоса… е, тогава щеше да целуне някое от момчетата, за да му покаже, че е затворила страницата и връщане назад няма.

Усмихната, тя се обърна, блъсна се в някого и залитна.

— О, извинете — каза механично и ръката й неволно потърси опора в гърдите на изпречилия се на пътя й мъж.

Тя вдигна поглед, позна го и отскочи настрани.

— Полека! — възкликна Брайън и я улови за раменете.

Тя запази равновесие и прецени ситуацията. Той я беше открил. Бяха сами. Това, което се опитваше да избегне, откакто скъсаха. Страхотно!

— Съжалявам, че те стреснах — говореше завалено като Марша. Нищо чудно, Брайън никога не пропускаше възможност да пие повече от необходимото. — Не те видях вътре и се досетих, че си някъде тук.