Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 155

— Господин Левинсън? — попита. Кимнах и тя се усмихна. — Казвам се Андрея Локърби. Не ме познавате, но съпругата ви Рут е била учителка на съпруга ми. Сигурно не го помните. Казва се Даниъл Маккалъм. Ще ми отделите ли няколко минути?

Занемях от изненада, повтаряйки си името наум. Отстъпих сковано настрани да й направя път да влезе и я поведох като насън към дневната. Седнах във фотьойла, а тя се настани на канапето срещу мен.

Не знаех какво да кажа. Да чуя името на Даниъл четирийсет години по-късно и след смъртта на Рут бе най-голямата изненада в живота ми.

Жената прочисти гърло.

— Дойдох да изразя съболезнованията си. Разбрах, че съпругата ви е починала, и съжалявам за загубата ви.

Примигнах, опитвайки се да намеря думи за прилива от чувства и спомени, заплашващ да ме удави. Искаше ми се да попитам къде е той? Защо изчезна. Защо не се свърза с Рут. Не зададох тези въпроси. Успях само да прошепна:

— Даниъл Маккалъм?

Тя остави пакета върху канапето и кимна.

— Разказваше ми как идвал в дома ви. Съпругата ви го обучавала.

— И… той ви е съпруг?

Очите се отклониха за миг, преди да срещнат отново моите.

— Беше ми съпруг. Сега съм омъжена за друг. Даниъл почина преди шестнайсет години.

При тези думи нещо у мен се вледени. Опитах се да пресметна на колко години е бил, но не успях. Разбрах само, че е бил твърде млад. Тя сякаш прочете мислите ми и продължи:

— Имаше аневризъм. Стана спонтанно, без никакви предупредителни симптоми. Оказа се масивен и лекарите не можаха да направят нищо…

Ледът обхвана цялото ми тяло. Не можех да помръдна.

— Съжалявам — отроних, но думата прозвуча неадекватно дори в собствените ми уши.

— Благодаря — кимна тя.

За миг и двамата замълчахме. Най-сетне аз разперих ръце.

— Какво да направя за вас, госпожо…

— Локърби — напомни ми тя и побутна пакета към мен. — Исках да ви дам това. От години е на тавана в къщата на родителите ми. Преди няколко месеца я продадоха и аз я намерих в един от кашоните, които ми пратиха. Даниъл се гордееше много с нея. Не исках да я изхвърля.

— Картина? — попитах.

— Веднъж ми каза, че тази картина е едно от най-важните неща, които някога е правил.

Не я разбрах добре.

— Даниъл ли я е нарисувал?

Тя кимна.

— В Тенеси. Нарисувал я в дома за деца. Един художник му помогнал.

— Моля ви — вдигнах ръка. — Не разбирам нищо. Започнете отначало и ми разкажете за Даниъл. Съпругата ми дълги години се чудеше какво се е случило с него.

Жената се поколеба.

— Не знам какво точно да ви разкажа. Запознахме се в колежа, а той не говореше много за миналото си. — Аз не я прекъснах, надявах се да продължи. Тя търсеше думите, подръпвайки конец на блузата си. — Родителите му починали. Заживял с доведения си брат и съпругата му някъде тук, но изгубили фермата и се преместили в Ноксвил, Тенеси. Известно време живели в пикапа, но после арестували брат му за нещо и изпратили Даниъл в детски дом. Учел се добре и спечелил стипендия за университета в Тенеси… Започнахме да излизаме през последната година в колежа. И двамата учехме международни отношения. Оженихме се няколко месеца преди дипломирането и преди да постъпим в Корпуса на мира. Само това знам. Както казах, той не говореше много за миналото. Детството му явно е било тежко и спомените му причиняваха болка.