Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 154

— Мислиш за писмото, което ти написах — казва ми тя.

Отварям очи и ги присвивам, решен да я зърна отново. Тя е на шейсет и красотата й е озарена от мъдрост. Носи малки обици с диаманти — подарих й ги, когато се пенсионира. Опитвам се да навлажня устните си и не успявам.

— Откъде знаеш? — прошепвам.

— Лесно се досетих — свива рамене. — Изражението ти те издава. Лицето ти е като отворена книга. Добре че не играеш покер.

— През войната играех покер.

— Може би. Но едва ли си спечелил много.

Усмихвам се немощно, признавайки истината в думите й.

— Благодаря за писмото — казвам с дрезгав глас. — Нямаше да оцелея без него.

— Щеше да умреш от глад — съгласява се тя. — Винаги си бил инат.

Завива ми се свят и лицето й затрептява.

— Онази нощ изядох една препечена филийка.

— Знам. Препечена филийка! Закуска вместо вечеря. Приумиците ти ме смайват. А и филийката не бе достатъчна.

— Но все пак беше нещо. А и бездруго наближаваше време за закуска.

— Трябваше да си направиш палачинки. Или да си изпържиш яйца. За да събереш сили да обиколиш къщата. Да разгледаш картините и да си спомняш.

— Още не бях готов за това. Тъгата щеше да ме сломи. А и едната липсваше.

— Не липсваше. — Тя се обръща към прозореца и виждам само профила й. — Още не беше пристигнала. Донесоха я след седмица. — За миг тя замълчава и аз знам, че не мисли нито за писмото, нито за мен. Мисли как след седмица някой почука на вратата и на прага застана непознат. Раменете на Рут се отпускат и в гласа й прозвучава съжаление. — Иска ми се да бях там — прошепва, сякаш на себе си. — Да поговоря с нея, да й задам въпроси.

Последните й думи извират от дълбок, скрит кладенец с тъга и въпреки състоянието си изпитвам неочаквана болка.

* * *

Посетителката беше висока и привлекателна. Бръчките около очите й издаваха, че прекарва много часове на слънце. Русата й коса бе прибрана на опашка, носеше избелели джинси и семпла блуза с къс ръкав. Пръстенът на ръката й обаче и беемвето, паркирано на улицата подсказваха далеч по-приятно съществуване от моето. Под мишница държеше пакет, увит в кафява хартия, с познат размер и форма.