Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 157

— На гърба — докосна ме тя по ръката.

Обърнах снимката и там с красив почерк бе написано: „Рут Левинсън. Учителка на трети клас. Вярва в мен и аз мога да стана какъвто поискам, когато порасна. Мога дори да променя света“.

Заля ме вълна от чувства, не помня за какво друго говорихме, но помня, че когато стана да си върви, тя се обърна към мен, преди да прекрачи прага:

— Не знам къде я е държал в детския дом, но в колежа картината висеше над бюрото му. Тя бе единственото ценно нещо в стаята му. След колежа картината дойде с нас в Камбоджа, а после се върна в Щатите. Каза ми, че се страхува да не й се случи нещо, ако я вземем в Африка. Оставихме я тук, но после той съжаляваше. Обясни ми, че картината е най-ценното му притежание. Едва когато видях снимката, разбрах какво всъщност е имал предвид. Не ставаше дума за картината, а за съпругата ви.

* * *

В колата Рут мълчи. Знам, че я вълнуват и други въпроси за живота на Даниъл, но тогава аз не се сетих да ги задам. И съжалявам за това, защото повече не видях Андрея. Както Даниъл изчезна през 1963, така и тя изчезна от живота ми.

— Окачи портрета над камината — казва най-сетне Рут. — А всички останали картини закачи по стените в къщата или ги складира в стаите.

— Исках да ги виждам. Да си спомням. Да виждам теб.

Рут мълчи, но аз разбирам. Повече от всичко тя би искала да зърне Даниъл, макар и през очите на съпругата му.

* * *

Ден след ден — след като прочетох писмото и окачих портрета на Рут над камината — депресията започна да ме напуска. Хранех се по-редовно. Едва след година възстанових изгубените килограми, но животът ми потече в поносима рутина. През първата година след смъртта на Рут се случи и трето чудо, което ми помогна да превъзмогна сполетялата ме трагедия.

Пред прага ми се появи още една неочаквана гостенка — този път биваш ученичка на Рут, дошла да изрази съболезнованията си. Казваше се Джаклин, не я помнех, но тя пожела да поговорим. Обясни ми колко много научила от Рут и преди да си тръгне, ми показа благодарствена статия, написана в нейна чест, която щяла да публикува в местния вестник. Статията — ласкава и проникновена — предизвика фурор. През следващите няколко месеца в къщата ми се стекоха десетки нейни ученици — Линдзи, Мадлин, Ерик, Пийт и много други, за чието съществуване нямах представа, ме посещаваха и ми разказваха истории от учителските години на съпругата ми.

Благодарение на тях разбрах колко възможности е разкрила Рут в живота на мнозина — не само в моя.

* * *

Понякога си мисля, че годините след смъртта на Рут се делят на четири фази. Депресията и възстановяването след смъртта й са първата фаза; периодът, през който се опитвах да продължа напред, е втората; третата фаза започва с посещението на журналистката през 2005, когато сложих решетки на прозорците; преди три години, през 2008, най-после реших какво да направя с колекцията, което доведе до четвъртата и последна фаза.

Да обмисляш как да се разпоредиш с имуществото си е сложно, но по същество въпросът опираше до следното — ако аз не успеех да преценя как да постъпя, щатът щеше да го направи вместо мен. Хауи Сандърс от години настояваше да вземем решение. Питаше ни с Рут дали искаме да дарим средства за благотворителност, или ще завещаем картините на конкретен музей. Или ще ги продадем на търг, а полученото ще дадем на организация или университет? След като публикуваха статията и потенциалната стойност на колекцията се превърна в обект на разгорещени догадки в света на изкуството, Хауи стана още по-настоятелен, но тогава го изслушвах само аз.