Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 156

Опитвах се да осмисля чутото, да си представя траекторията на живота на Даниъл.

— Какъв беше той? — попитах.

— Даниъл? Беше… невероятно умен и мил, но у него имаше някакво напрежение. Не точно гняв, а сякаш е видял най-лошата страна на живота и е решен да поправи каквото може. Излъчваше обаяние и решимост, които увличаха околните. Две години работихме за Корпуса на мира в Камбоджа. После го назначиха в „Юнайтед Уей“, а аз работех в благотворителна клиника. Купихме си малка къща и обмисляхме да имаме деца, но след година-две осъзнахме, че не сме готови за градския живот. Продадохме всичко и заработихме за организация за човешките права в Найроби. Бяхме там седем години и не съм го виждала по-щастлив. Пътуваше до различни страни да помага за различни проекти и усещаше, че животът му има смисъл, променя света за добро. — Тя се взря през прозореца и замълча. Проговори отново с лице, по което се четяха съжаление и възторг. — Той беше… толкова умен и любознателен. Четеше непрекъснато. Канеха се да го назначат за изпълнителен директор на организацията въпреки младостта му. Почина само на трийсет и три. — Тя поклати глава. — След това Африка вече не бе същата за мен. Върнах се у дома.

Слушах я и не успявах да съпоставя чутото с образа на бедното фермерско момче, което учеше на кухненската ни маса. Но сърцето ми разбираше, че Рут щеше да се гордее с него.

— И се омъжихте отново?

— Преди дванайсет години — усмихна се тя. — Имам две деца. По-точно доведени деца. Съпругът ми е ортопед. Живея в Нашвил.

— И дойдохте чак дотук да ми донесете картината?

— Родителите ми се преместиха в Мъртър Бийч. Отиваме им на гости и минахме оттук. Съпругът ми ме чака в кафенето наблизо. Съжалявам, че се появих без предупреждение. Знам, че улучих ужасен момент. Но не исках да захвърля картината ей така. Потърсих името на съпругата ви в интернет и видях некролога. После забелязах, че къщата ви ни е на път.

Не знаех какво да очаквам, но когато разопаковах кафявата хартия, гърлото ми се сви. Беше нарисувал Рут — детска, неумела рисунка. Линиите не бяха съвсем правилни, чертите й изглеждаха разкривени, но той бе успял да улови усмивката и очите с изненадващо майсторство. В рисунката видях страстта и жизнерадостта, толкова характерни за нея, и следа от загадката, която ме запленяваше през всичките ни години заедно. Прокарах пръст по устните и скулите й.

— Защо… — отроних, останал без дъх.

— Отговорът е отзад — каза тя с нежен глас.

Обърнах картината и забелязах фотографията на Рут и Даниъл, която бях направил преди толкова години. Беше пожълтяла и подвита в краищата. Извадих я от рамката и дълго я гледах.