Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 152

— Стар съм. Силите отдавна са ме напуснали.

— Оправдаваш се — махва с ръка тя. — Но сега не е време за шеги. Тревожех се за теб.

— Невъзможно е. Теб те нямаше. Точно това беше проблемът.

Тя присвива очи и аз разбирам, че съм я засегнал. Накланя глава.

— Защо говориш така?

— Защото е вярно?

— Как тогава съм тук сега?

— Може би не си.

— Айра. — Тя поклаща глава. Произнася думите, сякаш говори на учениците си. — Виждаш ли ме? Чуваш ли ме? — Навежда се напред и полага ръка върху моята. — Усещаш ли това?

Дланта й е топла и мека — познавам ръцете й по-добре от своите.

— Да. Но тогава не го усещах.

Тя се усмихва доволно, сякаш е доказала правотата си.

— Защото не се хранеше!

* * *

Всеки дълъг брак разкрива истината, а истината е следната — съпругите ни понякога ни познават по-добре, отколкото ние се познаваме.

Рут не беше изключение. Познаваше ме. Знаеше колко ще ми липсва, каква нужда изпитвам да разговарям с нея. Знаеше, че аз — не тя — ще остана сам. Това е единственото обяснение и нито веднъж не съм го подлагал на съмнение. Единствената й грешка бе, че открих какво е направила едва когато лицето ми се изпи, а ръцете ми заприличаха на вейки. Не помня деня, в който направих разкритието. Събитията се сливаха, дните се нижеха, лишени от смисъл. Помня само как през нощта се взрях в кутията с писма върху скрина на Рут. Виждах я всяка нощ след смъртта на Рут, но писмата бяха нейни, не мои, а и помътеният ми мозък нашепваше, че прочета ли ги, ще се почувствам по-зле. Щяха да ми припомнят колко ми липсва и колко много съм изгубил. Тази мисъл бе непоносима, нямах сили да се изправя срещу това. Онази нощ обаче, навярно защото вече бях съвсем вцепенен, се надигнах с мъка от леглото и взех кутията. Исках да си спомня още веднъж въпреки болката.

Кутията ми се стори странно лека и щом отворих капака, долових аромата на балсама за ръце, който Рут винаги използваше. Съвсем бледо ухание, но го усещах. Изведнъж ръцете ми затрепериха. Пресегнах се като хипнотизиран и извадих първото писмо.

Пликът изглеждаше отънял и пожълтял. Името й бе изписано с уверен почерк, който отдавна бях изгубил, и това за кой ли път ми припомни колко съм остарял. Ала не спрях. Извадих крехкия лист от плика и го разгърнах срещу светлината.

Отначало думите ми прозвучаха чужди, като думи на непознат. Опитах отново, присвил съсредоточено очи. Усетих как образът на Рут постепенно придобива плътност. „Тя е тук — помислих си, — предвидила го е.“ Продължих да чета с разтуптяно сърце. Спалнята избледня и на нейно място се появи езерото, обгърнато от свежия планински въздух на късното лято. Опустелият колеж се издигна в далечината и Рут зачете писмото със сведени очи, пробягващи по редовете.

„Доведох те тук, на мястото, където за пръв път прозрях смисъла на изкуството, и макар да не е същото като тогава, то ще остане завинаги наше. Тук си спомням защо се влюбих в теб, тук започнахме новия си живот заедно.“