Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 68

— Били като Уилям. Не познавам никакви Уилямовци.

— Той е приятел…

Шегата е стара и Джо я изтърсва непреднамерено. Шолт не я знае, просто се качва отзад в колата. Били се стряска от дрямка и крещи: „Исусе!“, а Тед се мята напред и изстрелва в отговор:

— Исус беше майката на Мария, Мария срещна Гавраил на кръстопътя и кръстопътят е, където бръшлянът се среща с прещипа, където всички падаме в мрака, където Франки направи ангели в дървото…

Този речитатив определено не въздейства успокоително. Били се завърта в седалката си да вижда по-добре врага и Тед отскача встрани от него, като се приклещва в ъгъла до задното стъкло и крещи с пълен глас:

— Машина за ангели, машина за ангели!

Джо за първи път от няколко години е принуден да се развика:

— Били! Били! Всичко е наред, Били, това е Тед, малко е луд, но ни е клиент или съратник на клиента ни, ясно?

— Джоузеф, той е луд като псе! И носи рокля.

— Това е роба! — отвръща Тед Шолт с наранено достойнство. — Аз съм роб на дрехата си…

Което е толкова изненадващо и толкова странно достоверно, че никой от тях не смее да продума известно време. След това Тед започва да жестикулира. — Карай нататък по пътя. Беше доста далеч от скалите, нали разбирате. Та не падна долу…

Той вдига ръка и за момент лицето му се изкривява в агония, така че Джо отчаяно се пита дали болката е физическа, а не просто обикновена лудост, наистина се чуди.

* * *

Домът на Тед Шолт е истински парник — но е парник във викториански стил, огромно мащабно чудо на два етажа и с прозрачни стени. На горното ниво свети лампа и там се вижда самоделно легло, Джо е почти сигурен, че има и бюро. Стъклата на парника са напукани и облепени с тиксо и, да, цялото чудо е увито във филизите на буен бръшлян. Когато се приближават, Джо се навежда да го разгледа, и да — сега, отблизо, растението му се струва зловещо, сякаш лакомите му ластари пълзят по грамадно ранено животно, за да докопат вътрешностите му. Отстъпва доста припряно назад и открива, че Тед стои до него с блеснали очи и кима.

Вътре е топло. Стъклото и бръшлянът напълно запечатват парника помежду си — или почти напълно — и тръби с гореща вода се вият навсякъде в един наръч с тези на газоснабдяването. Тед си сваля шушляка, но не и зелените ботуши. Подметките пошляпват леко по дървения под. Пльокпльокпльокпляк. Джо се взира в ботушите. Сигурно е плод на въображението му, но му се струват ужасно големи. Чуди се защо Тед не ги сваля сега, когато е вътре. Може да няма други обувки? Би било безумно да си представя, че краката му ще се окажат с ципи между пръстите.

— Ходиш ли да плуваш? — чува се да пита, докато следва Тед нагоре по стълбите. — В морето, имам предвид. През лятото. Чувал съм, че хората така правят. Даже в Деня на кутиите… О по дяволите, ако старото имение наистина е паднало в морето, дали би могъл да се държи по-нетактично? Поглежда към Били: Помощ, давя се! Приятелят му отвръща на погледа му и се хили: Сам си го причини, друже.

Тед не отговаря. Може и да не е чул или пък е решил да пренебрегне въпроса, като привилегия на лудостта си. В замяна сграбчва Джо за рамото: