Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 67

— Тед?

— Да?

— Как изглежда механизмът?

— Свещ, книга и звънец. За екзорсизъм на призраците. Няма Рай, няма чистилище. Само Книгата и страниците като за музикална кутия.

Джо Спорк се взира в стареца.

Да. Това е получателят. Този стар лудетина е клиентът. Краят на играта. В крайна сметка не е твърде късно. Просто се изгубих по пътя.

Боже, звуча като него.

— Тед, нося ти пратка.

— Аз не получавам пратки. Живея в парника с пчелите и режа прещипа, и сека бръшляна и това е всичко. Когато казват „поща“, в днешно време имат предвид „пощурял“. Което е жестоко, мисля си.

— Да, така е. Но виж, ето го адреса на пратката, виждаш ли? Записал съм си го.

Очите на Тед Шолт се втренчват изпитателно — миг на фокус в мъглата.

— „Съдбата“ е състояние на идеалната механична каузалност, в която всичко е последица на всичко останало. Ако изборът е илюзия, тогава какво е животът? Съзнание без собствена воля. Ние всички бихме били просто пътници, не поистински от влакчета модели… — той свива рамене и внезапно яснотата изчезва. — Врагът беше транскрибиран, не трансмигриран. Остави се пръснат наоколо като невзривена бомба. Не оставяй Ханът да те вземе! Никога! — изглежда готов да побегне, а после се успокоява. — Но той е мъртъв, отдавна. Достатъчно е безопасно. Торта ли каза, че носиш?

— Не. Книга.

Тед Шолт размахва ръце.

— Харесвам торти. Шоколадови, с какаова глазура. И златист сироп. Нужно е време да се напои, разбира се, но един човек ми каза навремето, че времето е измислица.

— Тед? Книгата е в мен. Книгата с всичко останало.

Шолт го поглежда, почесва се по корема. Под моряшката ветроупорна мушама изглежда носи роба, направена от конопен чувал.

— Е, че чудесно, що не… — и яснотата се завръща отново, тъй бързо и рязко, че чак е стряскащо. Тед стрелва ръка и я вкопчва в рамото на Джо. — В теб ли е? Тук? Сега? Откога я имаме? Хайде, човече, няма начин да са много надалеч!

— Кой няма да е далеч?

Но Джо Спорк вече се движи, старият инстинкт го изисква — когато някой каже „те идват“, първо се изнизваш през задната врата и после разпитваш за подробности.

— Всичките! Шеймъс със сигурност. Джасмин сигурно същоИ другите, толкова са много, дори ако не си ги видял! А аз съм луд и безполезен. Да не споменавам и дяволски стар. Богове, как тъй отне толкова време? Хайде, хайде! — Старецът го сграбчва за ръката. — Нали каза, че си Джо Спорк? Спорк като Дениъл? Спорк Тиктакльото? Да? Къде е? Моля те… трябва да побързаме!

— Познавал си Дениъл? Той ми беше дядо…

— Няма време! Спомените после. Семейни историйки край огнището — и торта. Ти черпиш! Но не сега, не сега, сега е моментът, преди да отмине! Това трябваше да стане преди десетилетия… толкова късно. Хайде!

Жилави ръце се пресягат и сграбчват, и влачат Джо напред.

— Няма време!

Тед Шолт, за щастие, не смърди, както изглежда. Лъха на восък, сок и пръст. Спира на ярд от колата и сочи с пръст.

— Това кой е?

— Били. Той ми намери задачата.