Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 69

— Насам! Насам!

Двамата с Били го следват към дъното на постройката.

Задната стая е невероятно огромна. Чифт врати от ковано желязо се отварят към морето и Джо отново започва да се чуди как тъй цялата тази конструкция просто не се е строшила под зимните бури. Несъмнено би следвало да падне. Дори сега вижда как стъклените панели се огъват на вятъра, чува цялата постройка да скърца и стене. Притеснителен образ изниква пред очите му — как всички тези стъклени стени се изкорубват навътре отведнъж, в ураган от бръсначи.

Очевидно това все още не се е случвало. Може би бръшлянът защитава стъклото. Може би помагат храсталаците пащърнак или нисичките набити дървета по протежение на хребета. Може стъклото да е някакво наследство от Втората световна война — бронирано, за пилотски кабини. Ще се окаже, че Джо никога през живота си не е бил по-добре защитен.

— Оттук — виква Шолт, — насам, насам, да, трябва да се качим нагоре! Нагоре и оттам!

И те се изкачват, излизат през вратите и вървят по спирално стълбище, на което му е мястото в каменна кула, а не от външната страна на стъклен дом на ръба на скала. Вятърът е измамен, дърпа и бута. Джо започва да съжалява за големия си шлифер — той пляска и се издува като гигантско прилепово крило.

Шолт го извлачва по последните стъпала и се озовават на нещо като закрита от вятъра покривна тераса на върха на основната сграда, обсипана със стари спомени, трупани десетилетия наред — ръчна косачка, две гуми, намотка жица и оградни колци. Били Френд се мръщи в хапещия студ, след това изписква, настъпил нещо, което прилича на купчина човешки крайници. Взира се надолу и с тежка въздишка при по-внимателен оглед открива, че купчината е от ръце на манекени.

— Какво е всичко това? — иска да знае той.

— Не хаби и няма да си в нужда — отвръща достолепно Шолт и ги повежда през покрива към нещо като кула.

* * *

Студено течение лъха през залата и носи странен мирис на сухи листа, захар и терпентин — и сега освен проскърцването на къщата и вятъра, рева и плисъка на вълните Джо чува и друг звук — басово оркестрово бръмчене, което се носи отвсякъде. Или по-точно от високи тесни кутии на спретнати редици.

— Пчелите ми — обяснява Тед Шолт. — Живите — уточнява, сякаш има и някакъв друг вид. — Много са симпатични. Простички са. Неусложнени. Изискват грижи, разбира се. Макар че, по ирония на съдбата, най-вече изискват да не се грижиш за тях. И медът е хубав. Правят мед най-вече от пирен и от прещип. Понякога добавят и друго в сместа. Давам го на мисис Трегенца. Срещу яйца и такива работи. Три кошера ми умряха миналото лято. Два по-миналата година. Пчелите не се чувстват добре. Но при американците нещата са много зле. Някои пчелари са изгубили всичките. Пчелите умират, мистър Спорк. Навсякъде по света. Знаете ли какъв процент от световната продукция на храна зависи от пчелите? — пита той.

— Не.

— Около една трета. Ако умрат, това ще упражни катастрофален ефект върху хората. Миграция. Глад. Война. Може и по-сериозно да стане… — старецът клати глава. — Катастрофално. Но ние не го виждаме, нали? Вечно не успяваме да го видим… — Той отново се заплесва, потъва навътре в собствения си свят и погледът му се изплъзва от Джо. — Поредният знак, предполагам. Време е и му е минало даже. Така че… — Тед пристъпва между кошерите до една заметнатата с покривало буца в средата на помещението. — Камуфлаж, нали разбирате? Къде човек би скрил едно дърво? Естествено, в гората. Така че… къде да скрием това? Сред гора от пчели!