Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 66

Този въпрос е зададен със заинтригуван, разговорен тон.

— Не — отвръща Джо предпазливо. — Не съм.

— Тогава виждаш ръцете, малките свиващи се пръстчета. Бръшлянът умира бавно, години минават. Прещипът е по-бърз, но не е толкова жесток. Понякога го горя, но не може да изгориш бръшляна, иначе губиш всичко. Бръшлянът е метафора. Прах е, какъвто си, и на прах ще се обърнеш, и в прахта ще иде домът ти заедно с теб, надолу с бръшляна. Познавах едно време момиче на име Бръшлянка. Бог знае какво е станало с нея, там в мрака под морето. Задушила се е, предполагам, листа и ръце и пълзене през прозореца ти… Не мога да кажа, че много любя Господа вече обаче. Мръсник е той. Мами в играта и остави всичко да изгние, нали?

— Не съм мислил по въпроса.

— Тя идваше тук.

— Господ ли?

— Известно време идваше всеки ден и гледаше към морето. Има стоящо вълнение… — старецът сочи водния пръстен.

— Какво е това, скалите ли?

— По-сложно е. Това е вълна, която никога не свършва. Никога не се мести, никога не затихва. Само се мени. Водата удря скалите, отдръпва се, среща още вода… винаги има вълна, винаги има пръстен. Надига се и спада, и се променя, но никога не изчезва. Не е просто вълна. Това е душата на един океан. Физиката на явлението е доста интересна.

Джо отново поглежда стареца. Когато не е разгневен, сякаш… учителства. Тяло на книга с обложка на скитник.

Старецът си кима рязко.

— Та кой ще да си ти?

— Джо Спорк… — Джо се усмихва несигурно и вижда — или си въобразява, че вижда — далечен проблясък в потъналите под мушамата очи.

— Аз съм Тед Шолт — отвръща събеседникът му.

— Здравейте, мистър Шолт.

— О, наричай ме Тед. Или Пазителя — той кима. — Тед е по-добре. Вече никой не ми вика другояче…

Казва го, сякаш сам си го повтаря.

— Здравей, Тед.

— Джо Спорк. Джо Спорк. Спорк. Джо. Не ми приличаш на хипи и си твърде беден за земевладелец. Може да си шпионин обаче. Бандит? Самоубиец по любов? Поет? Полицай?

Не става ясно кое от изброеното старецът смята за най-долнопробно.

— Часовникар съм.

— Спорк Тиктаков! Ами да, естествено, че си ти! Спорк Тиктаков и Франки са на дървото. Вече ги няма, разбира се. Спорк Тиктакльото… Ще дойде денят, казваше ми тя. Чакай Го да настъпи. Машината променя всичко. Книгата е в тайните, всичките в редица. Смъртта бие барабана, казваше ми тя. Смъртта бие барабана и колесницата й никога не спира.

Джо го зяпа.

— Какво каза току-що?

— Тиктакльо? — Глазираният поглед на стареца се плъзва по лицето на Джо и се устремява към друго място, което обикновените очи не виждат.

— Не, след това. „Чакай го да настъпи“?

— Вълни в котела, океан в кутия. Пчелите майсторят ангели. Книга на промените… — Шолт се усмихва добродушно. — Знаеш всичко това, нали, Спорк Тиктаков?

— Не — отвръща Джо Спорк предпазливо. — Не го знам.

— О, да. Времето е бръшлян и смъртта е прещип, и колелото се върти да ни освободи. Изглеждаш по-млад от едно време, Споркче Тиктакче. Беше по-стар, когато се запознахме.