Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 53

— Сериозно.

— Дявол го взел. Не бих се включил в комисията по освобождението му, честна дума.

— Надали ще нападне членовете на комисията още в съдебната зала, нали?

— О, не. Нищо подобно. Но онова, което ще видят, Джоузеф, така де, ти си нямаш представа… Само аз мога да гадая, предполагам, а предпочитам да не го правя. Мисля, че и ти ще се побъркаш, ако седнеш на онази пейка. Чудя се дали наистина ще го пуснат.

— Може да ги пратят на психотерапевт, нещо такова.

— Голяма полза ще има, няма що. Някои неща, веднъж като ги научиш, Джо, нищо вече не е същото. Онова, което виждащ и правиш, то те изгражда, какъвто си. Да надничаш във Вон… ами…

— Наистина ли си го познавал?

— Срещал съм го, да. Да го познавам… не. Благодаря на Господа, Джо, и не съм верующ, както си наясно, но когато се сетя за Вон, благодаря на Господа възможно най-искрено, че не съм го познавал, не и наистина.

— Какво е станало? Имам предвид, как го срещна?

— Малко е… хм. Неприятно е, така си е. Не е безобидно, Джоузеф… — Били свежда поглед към дланите си. Бръсва нещо от лявата и си чопли под ноктите.

— Ако не искаш, Били, няма нищо. Може да говорим за други работи.

— Не, всичко е наред. Просто е по-скоро разговор за кръчма, сещаш се. Удобно ъгълче, пийваме по няколко чаши, не сме сред непознати… — Били се озърта и другите пътници във вагона старателно се захващат още по-очевадно да си гледат работата. Джо свива рамене.

— Да се разходим тогава. Да идем да си купим чипс или нещо друго.

Когато излизат от вагона, намусената пътничка захвърля спортната страница на вестника си на мястото на Били.

Били Френд пали цигара и се показва през прозореца точно до знак, който забранява пушенето и над него има предупреждение да не подаваш ръце или глава от влака, докато е в движение. Дърпа силно, смуче срещу вятъра и се обръща към Джо. Тук, в тамбура между техния и следващия вагон, е изненадващо тъмно и мъждукащата крушка над главите им го прави древен съсухрен, с провиснали черни торбички под очите и бръчки като белези, начеващи от ъгълчетата на устата. Размахва ръка нагоре-надолу, сякаш си навива пружината да започне историята.

— Да знаеш, Джоузеф, че всичко е въпрос на родове. В братството на оплаквачите, имам предвид. Семейство Аскот се занимават с тази работа от времето на крал Джеймс, а Годрикови — още отпреди нашествието на норманите. Моите хора започнали, когато Виктория била млада. Алейн се фукат, че са в бизнеса още от времето на Цезар, и най-вероятно е вярно. И всеки от родовете си има собствен подход към службата, метод за балсамиране и подготовка, а и за оплакването на мъртвеца, нали така? Тайни на занаята са туй. Но е важно да разбереш, че разликите като цяло са прах в очите. Всичко се свежда до едно и също. И винаги част от услугата е да вдъхнеш на скърбящите усещането, че и сега не е прекалено късно да покажат доброта или пък сърдечност, нали, дори ако не им е пукало грам за мъртвеца приживе или на него — за тях, понеже, да бъдем честни, голяма част от умрелите са същите задници, каквито и живите. Знаеш, така си е, въпреки че няма да попаднеш на много погребални речи, които започват с „той беше голям таралеж в гащите и далеч не толкова умен, за колкото се мислеше, тъй че нека го заврем в пръстта и да идем да пийнем по едно, и евала, че гушна букета“. Аз самият винаги съм си мислел, че подобна служба би крила определено очарование…