Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 55

— Има предостатъчно занаяти, с които да си изкарваш хляба — отвръща Винс, — и малцина се справят добре тъкмо с нашия.

— Наумил съм си да бъда един от вас, ако е речено — обяснява им Донован.

— Много хора не се чувстват удобно да седят с мъртвите — уверява го Рой Годрик.

— На мен не ми пречи дали човек е жив или мъртъв, стига да не дърдори, когато си пуша лулата или чета „Поуст“ — настоява кандидатът.

И така продължават до безкрай, и един по един старите оплаквани стигат до извода, че на стария Донован може и да му стиска да влезе в занаята. Има го онуй, дето наричат „покой“, не се суети и ако му трепери под лъжичката, не го показва. За оплакваческото братство това е голяма работа, половината задача е свършена даже преди зайчето да хукне по пистата — като Ковашката клетва, но за вдовици. Но въпреки това половината кланове са се разбеснели, понеже той не говори като доктор или войник, а по-скоро като училищен директор. Винс Алейн го пита от упор дали е викарий, изгубил паството си, и ако е така, защо, а Донован Пери се смее и казва, че не, не е от религиозното стадо и никога не е бил. Вярва в законите на човека, обяснява, и това трябва да стига за всички — но думите му се леят, все едно рецитира Библията, а е студен като стомана.

Та накрая Рой Годрик казва:

— Добре, мистър Пери, имате си го Покоя, туй е ясно, и за Оплаквач ставате. Та остава само да минете запознанството си. Ако не успеете, ще работите за мен една година и тогава ще ви уредим.

А Донован Пери се смее и казва, че, да, имал си запознанство със смъртта, и то както следва.

— Е, и в коя област? — пита го Джак Аскот.

— Ами — обяснява Донован Пери, — навремето пратих неколцина по пътя към вечния им отдих. Даже повече от неколцина. И прекарах нощта с всеки от тях, както е редно… — хили им се, спокоен и блед, и студен. — Бях кралски палач в затвора „Рафтси“, така да знаете.

— Колко са ти на сметката? — пита Джак.

— Ще да са нейде към деветдесе — отвръща Донован Пери, — но ние не смятаме за редно да държим сметка. Добрият палач се оправя с по един наведнъж и не му мисли, нито пък се възгордява за броя. Среща се със своя човек предишната нощ и го поглежда в очите, и го премерва за падането, след това в уречения ден му слага качулката, ако онзи го иска — и да ви кажа, по-добре да искат, не е срамно да се страхуваш и не е достойно да гледаш в очите на повечето, само сълзи и ужас има там — и да го изведе от килията за екзекуция до примката колкото може по-бързо, та да не се замисля какво му предстои. Най-бързо съм успял да се справя за минута и двайсет и две, и всички бяхме доволни от резултата. Момчето хич и не разбра какво става и падна като камък. Ни веднъж — додава Донован Пери — не е имало мой обесник да падне и да не умре на място. Не се е налагало да вися на краката на човека, нито да правя втори опит. А това е нещо, с което палачът може да се гордее, защото е дело на майсторлък и ум, и милост, всичкото накуп. Но — добавя той — с обесванията се свърши още преди години. В Англия вече няма да има други и не ми се ще да се местя на Ямайка или на някое таквоз място. Така че ми е останал оплакваческият занаят, ако да ме вземете.