Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 268
Ник Харкауей
— Ах. Вече схвана, така ли?
— Кой си ти?
— Никой. О, разбира се, бил съм някой преди време. Харесвах пиесите на Кени Лонърган и музиката на Ърта Кит. Харесвах… портокалов сок. Фреш от една сандвичарница в края на улицата. Ежеседмична награда, такъв ми беше. Бях обикновен човек. Сега знаеш ли какво съм?
— Пациент си.
— И това също. Но точно това не ме прави лош, нали, а? Мистър Ординъри рязко бръква в джоба си и ръгва нещо с размер на мобилен телефон в крака на своя мъчител. Чува се странен, рязък звук — като от робот, който праща въздушна целувка. Мъжът от ковчега трепва и се ухилва.
— Гледай ти — казва с леко заекване, — това беше мигът, който чакахме всички, а?
Завърта глава и щраква със зъби. Дори от това разстояние Джо усеща статичния заряд по кожата си. Мистър Ординъри отново го ръгва с електрошока. Мъжът от ковчега подскача леко, но се взима в ръце.
— Всичко е за це-целта — казва той. — Ако си имаш цел и просто… гггххх… се държиш за нея, тези неща са ни-ни-нищо. Все едно някой ти че-чеш-ше гърба, отвътре… гххххаа. Но все пак не бива да прекаляваме с хубавите работи, нали? — Навежда се и с удар отблъсква електрошока встрани. На крака му има следа от изгаряне — чифт черни кръгчета овъглена кожа.
— Прецака ми чорапчето — заявява мъжът от ковчега и внезапно бърка с палец в окото на мистър Ординъри. Джо буквално усеща как устните му се разтягат около въпроса, сякаш ще го повърне.
— Кой си ти?
Но вече знае — мисли си, че знае.
— Казвам се Пери — отвръща мъжът от ковчега. — По-добре да ми викаш Вон. Всичките ми приятели така правят. Мисля, че и за двама ни ще е добре да бъдем приятели.
— Слушай сега какво ще ти кажа — продължава Вон Пери, — мисля, че би трябвало да ти го предам. Според мен такава беше идеята. Онзи другият тип, Тед… те ми го дадоха, за да го уплашат… „Един за теб, Вон“ и тъй нататък. Би трябвало да са наясно, че не искам да имам нищо общо с него, та се наложи сами да се разправят. Мисля, че щях да бъда и твоята последна спирка, преди да те заровят. Съдбата ти, така да се каже. Помисли за малко над това… — Пери се обръща да погледне пак мистър Ординъри и той простенва. — Вярваш ли в съдбата? Струва ми се, че има нещо важно в тази тема. Ако има уречена съдба, тогава изборите на хората нищо не значат, нали? Значи ако сторя нещо лошо… — Той го прави и се чува силен, равен писък, прекъснат от пристъп на кашлица. Мистър Ординъри повръща. — Ако сторя нещо лошо, то не съм избрал да го направя. Или по-точно така или иначе това съм щял да избера никога не е имало начин да бъда себе си и да не го избера, което води до същото заключение. Така че съм чудовище от деня в който умра, та чак до онзи, в който съм се родил. Всичко е едно цяло, нали така? Но въпросът е къде съм аз в цялата тази работа. Ако не мога нищо да избирам, значи ли, че съм просто наблюдател? Изобщо има ли ме? Това е то съдбата… — свива рамене. — Най-добре да се разкараш, младежо — добавя, без да се обръща. — Имам си репутация за поддържане — озъбва се злостно на мистър Ординъри, сякаш това е по негова вина — и ще се пораздвижа малко.
