Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 270
Ник Харкауей
Часовникарят се поколебава, но подава ръка на Вон Пери
След сходна пауза Пери отвръща на жеста му и се ръкува с него. Бързо претичват през сградата към асансьора. В киното Джо спира да погледне към екрана. Сега Човекът-запис тича странно присвит като от стара контузия, но при все това с позната, неприятна грация. Джо се мръщи.
Пери кима.
— Ето тук ги правят — казва и си тръгва. Джо се задържа.
— Какво правят?
— Тях. Монасите. Тук прекарват ток през главата ти, докато не се изпразни, и после те превръщат в един от тях. С това… — Пери махва с ръка. — Опитаха и с мен.
— Какво стана?
— Мнозина бяха повредени невъзстановимо, ето това, мамка му, стана. След което решиха, че не съм подходяща за монах глина… — Пери се ухилва още по-широко и по зъбите му има кръв, а Джо се надява трескаво, че си е прехапал езика, а не си е гризнал парче от мистър Ординъри. — Е, можем ли вече да вървим на майната си и да се махаме от този горящ затвор за луди, ако обичаш?
— Да. Разбира се.
Джо оставя Вон Пери да води по пътя към асансьора.
Пери натиска копчето за мазето. Сега, когато знаят, вече се усеща, че асансьорът се издига. Нагоре, нагоре и юруш. Вратите се отварят и Джо вижда истинска слънчева светлина — мрачна и сива, и много мокра. Английски климат. Пожарът не е стигнал още до този етаж, но алармите дрънчат. Той ги слуша, любопитен, и се оглежда за изхода. Може би ако се опита да прекоси прага, ще усети болка? Може би целият Орден на Джон Твореца ги причаква. Може би има снайперист и тълпа въоръжени полицаи стрелци. Може би пчелите са се прибрали и всички са се побъркали. Може Поли Крадъл наистина да написала онова писмо.
Въпреки това тръгва напред.
XIV
Нарича се Далтън — мърмори медиативно Пери в тъмното на задната седалка на нощния автобус. След като са си взели билети с парите на мистър Ординъри, той разглежда кредитните карти. — Хм. Шофьорска книжка. Домашен адрес. Чудя се дали е женен… — И след това, забелязал начина, по който Джо го гледа. — О, пфуй, за Бога, не! Само имах предвид, че ако не е, можем да се намъкнем там и да се снабдим с дрехи, да му изпразним хладилника. Няма причини да… — Той въздъхва, обиден.
Джо се взира в сиво-зеления пейзаж от бетон и патетични Дръвченца в поставени от общината големи саксии.
И двамата не са съвсем сигурни къде отива автобусът, понеже не са и напълно наясно къде се намират. Вон Пери изобщо е дал глас да се мушнат в храсталаците, но Джо го е убедил, че в града е по-добро място за криене от полето. Така че са се качили на автобуса и са казали „до града“.
— Тази работа с асансьора беше хитра, обърка ме. Умна идея. Твоят човек ще да е брат Шеймъс, нали? Мръсен ум има той. Признавам му го.
Джо Спорк гледа най-търсения сериен убиец на Великобритания и се чуди дали това е професионална възхита. Вон Пери го хваща да зяпа и пак въздъхва.
— Не съм какъвто си мислиш, Джо. Честно, в момента съм малко подивял, но прекарах вътре много време и хич не беще забавно. Но не съм какъвто си мислиш.
