Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 267

— Виждам те — и поглежда към Джо. — Ей, на теб говоря! — Свива рамене. — Не си каквото изглеждаш, знам го.

Джо осъзнава, че още носи савана. Смъква го.

— Така си и мислех — онзи от ковчега кима. — По походката познах, струва ми се.

— Как си се измъкнал?

— Е, някакъв тип е разбутал мравуняка, нали? Задействал е всевъзможни аларми и каквото друго се сетиш. И един от моите се разсея. При мен това не минава. Скепцах го с все приятелите му и ги подпалих. Не обичам да ми показват неуважение. Все се опитвам да им го кажа. Изглеждаш, сякаш си пораснал, да знаеш.

— Какво съм…?

По-възрастният свива рамене:

— Цялата тази сила. Крачиш наоколо, сякаш се боиш да не счупиш нещо. Всичко си държиш долу в мрака. Или поне така е било.

— Какво съм държал в мрака?

— Не се дръж като глупак. Чудесно знаеш за какво говоря. Гледай сега… — добавя „тигърът“ неодобрително, понеже мистър Ординъри прави опит да се надигне. — Няма нужда от това, нали? Не ме принуждавай!

Принудата е нещо лошо. Мъжът от ковчега посяга и човърка в зейналото месиво, където е имало ухо. Мистър Ординъри се превива и повръща на сухи напъни.

— Та, какво е това хакота и за какво пишат те, и защо този мизерник толкова се интересува от темата?

Инстинкти от Нощния пазар: увъртай. Джо свива рамене.

— Отде да знам.

Мъжът от ковчега се взира в него, после започва да се смее. Едва успява да устои на крака, толкова силно се смее.

— Какво му е смешното?

— Ти самият. Дявол го взел. Охххх, дявол го взел, толкова е… Ти си нямаш по-голяма представа какво става и от мен, Нали? И те също го знаят, обаче те обработват по пълната програма и колкото повече не им казваш, толкова повече се плават, че си истински корав орех, а колкото повече болка ти причиняват, толкова по-малко знаеш… направо страхотно!

Джо потиска желанието да каже на събеседника си, че да, всъщност знае какво става и сега е открил и единственото, с което тези копелета не са наясно. Малко е като в училище. Вместо да се хвали, и той се изсмива.

Мъжът от ковчега се обляга на бюрото и бутва купчина справочници, което е дори по-смешно, и изглежда, че мистър Ординъри е единственият човек в стаята, който не си прекарва добре. Когато „тигърът“ го забелязва, той се отрезвява донякъде.

— Накъде се излиза оттук? Хайде, казвай.

— Надолу. Надолу в мазето.

— Не мисля така. Там ме пипнаха.

— Фалшификат е. Всичко е обърнато наопаки! Когато слизаш в мазето, асансьорът се изкачва нагоре. Механизмът е толкова плавен, че не можеш да познаеш. На всички им призлява, ако не знаят истината. Изходът е там долу!

Мъжът с ковчега се ухилва на Джо.

— Тук определено дочух зрънце истина, така си е. Хайде, изчезвай тогава.

— Ти няма ли да дойдеш?

Събеседникът на Джо го поглежда.

— Въобще не искаш да те придружавам, човече. Там отвън съм непопулярен. Не съм лош човек, така да се каже, макар че бих признал, че в момента съм доста иззлобял. Но съм намислил да покажа недоволството си… — той се навежда и причинява на мистър Ординъри бърза и отвратителна травма, а жертвата му издава кошмарно хъхрещо стенание, което предполага, че може би след поредното разкъсване вече не може да пищи повече. Джо отстъпва една крачка.