Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 263

Лъжеш. Лъжеш като плешивец с кожена шапка. Лъжещ безобразно. Лъжеш, лъжеш, лъжеш. Твърде далеч отиде. Вече ги виждам. Виждам всички ви.

Трябваше да кажете, че тя е мъртва. Или пленница като мен. Че е била тук. Можеше да кажете всичко освен това.

Лъжете. Такива сте вие.

Лъжльовци.

Нещо в него гори.

Когато идват да го отведат, Джо тръгва покорно, после се сеща за човека в ковчега. Онзи, който беше плътно завързан и въпреки това успяваше някак си да нарани противниците си. Който яздеше електрошока и дрогите, с които го тъпчеха, и въпреки това беше толкова опасен, че се налагаше да го държат вързан, и дори тогава не можеха да го контролират. Човекът в ковчега е пленник, но не е затворник. И е съюзник.

Джо се пресяга решително и троши носа на мистър Ординъри с дясната си ръка. Увисва, завърта, усеща стържене между пръстите си и Плиснала кръв. Ординъри пищи срещу него. Джо го уверява:

— Така се прави. Така! Така трябва да се прави!

Нужни са петима санитари да го удържат, та шестият да успее да го упои.

Сивотата го похлупва от всички краища на света и той вижда, че те се боят.

* * *

Събужда се, а болката и синините са като балсам. Горе е долу и мъчителите се боят от жертвата си, и този свят му е точно по вкуса. Светът на неправилата.

Джо се хили под нос и близнал кръв по цепнатата си устна, се хили още по-широко. Има странна красота в белите стени на килията му: безплътните плочки са изумителни, а сухият, безвкусен въздух е като пиршество на езика му. Той размърдва ръце и крака, опипва се и преоткрива в подробности всеки мускул и силата му, възможностите и ограниченията му. Вкусва тялото си, опипва ребрата и открива, че слоят тлъстина, която е трупал с години, е изчезнал. Не е пречупен. Наистина е умрял, в строго медицинския смисъл. Може би и повече от един път, не е сигурен. Но въпреки това е жив. Сега е повече себе си е, отколкото някога е бил. Той е пречистената своя есенция.

Поглежда към живота си и въздиша срещу него. Трогателно е да види какъв глупак е бил, как е паднал в очевидния капан на лоша лична логика, но въпреки това е повод за съжаление. Толкова изгубено време… Проследява пътя на грешката си просто за да бъде сигурен.

Дениъл Спорк винаги е казвал, че Матю не е читав, че не е имало момент синът му да не забърква каши. Твърди, че Матю е бил неспокоен като дете и след това като възрастен. Не е оставил място за съмнението, че лошотата на Матю не е негово наследствено качество, а по-скоро резултат от процес на обучение, започнал когато е бил още малък.

От върха на новата си планина Джо може с лекота да проследи пътя. Матю е бил бежанец. Матю се е появил в свят, незабавно строшен пред очите му. Бил е без майка още преди да се научи да изрича както трябва името й и когато се е върнала, го е сторила по странен, половинчат начин, и тя — също като него — е знаела всичко за света, който той обитава, и за злото на самото му първично ниво. Матю е бил наясно, че не бива да вярва на сладки измислици, които правят поносим за другите живота в рамките на закона. Виждал е света в постоянно състояние на война. Баща му е губел пари и работилницата си, което е било Външен израз на личността му, понеже е правел точно каквото обществото му е повелявало — а то се е оказало измамник. Дениъл е прекарал по-голямата част от живота си в сътворяването на все повече и по-прекрасни неща: самолетопоклонник, който отчаяно търси да изгради нещо така прекрасно, че богинята му да не успее да устои. Матю е бил наясно. Гледал е и се е учил — и е видял, че богинята идва само в отговор на ужасни повреди и катастрофи.