Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 262
Ник Харкауей
* * *
Товарят го и го връзват на количка, след това го оставят в друга стая. Тази е голяма и студена и е пълна с хора на колички — също като него, само дето не са вързани.
Отнема му цяла вечност да осъзнае, че не са ограничени с нищо, понеже са трупове, и дори още по-дълго време му е нужно да познае наредения до себе си Тед Шолт, отпуснат и блед. Главата на Шолт е завъртяна на пълен оборот на шията му.
В мига, след като най-сетне го разпознава, Джо си представя Тед на колесницата на Часовника на смъртта на Дениъл — див бунтовник, който бие Жътваря със сандал и настоява да го върнат в парника му. Усмихва се. Да. Така би следвало да стане.
Само дето няма нищо подобно. Тук е само Тед, а Тед е мъртъв.
* * *
Мистър Ординъри има да му покаже и друго писмо. Изглежда особено доволен от себе си.
* * *
* * *
Джо лежи по гръб и отказва да говори, а мъчителите го отвеждат в малката му бяла стая и го натъпкват в нея, и му бият електрошокове до безкрай, докато не се превръща в огромен гърчещ се мускул. Започва да им се смее, задето са така предвидими. Болката просто го кара да се смее по-силно дори когато електродите се нагорещяват и го изгарят, но след това внезапно му се приисква мъчението да свърши — повече, отколкото си спомня някога да е искал нещо. Иска да не полудее. Да не се присъедини към Тед Шолт на колелото на смешния, отвратителен часовник на Дениъл.
Дениъл, който държи ключовете към света.
Джо знае къде да намери калибрационния барабан.
Усеща нещо да се опъва в гърдите му и след това внезапно да се освобождава, и чува да викат дефибрилатора. Обхваща го странен покой, студен и необичаен, и той осъзнава, че не чува сърцето си.
После изведнъж вече не се намира в килията.
* * *
Все едно някой е включил лампите и всички сенки са изчезнали. Бялата стая я няма. Той се чувства добре. Дори хубаво. Малко е отегчен.
Знае обективно, че изпитва някакво прекъсване. Но това не му се струва нещо лошо. Поглежда надолу и се пита дали отвъд ще има трева. Когато те държат в килия и умът ти откаже, несъмнено би следвало да получиш трева, дървета и птички.
— Ти си идиот — казва Поли Крадъл.
Той я зяпа. Облечена е в дрехите, в които я е срещнал за първи път, чак до пръстчетата с лак с рибарска мрежа и позлата.
— Показаха ми писмото ти.
— Глупости. Показали са ти
— Би могла да го напишеш.
— Излъгали са те. Това им е работата. Джо, погледни ме. Погледни ме веднага. Виж ми лицето. Очите…
Той се подчинява.
— Няма да те напусна. Може да се опиташ да ме отпратиш. Но аз няма да си тръгна, никога. Няма.
— Ами!
— Просто да знаеш.
И дори когато той се връща в килията и всичко отново го боли, това вече няма значение.
* * *
Осъзнава, че е понечил да извика: „Ще ви кажа“. Но сега положението е различно.
