Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 256

Джошуа Джоузеф остава с краткотрайно впечатление за сива коса, подрязана в суров сасон, кльощава шия като брезичка и две възлести, артритни длани, вкопчени в строги черни панталони. Много бавно и извънредно старателно тя вдига лявата си ръка в поздрав и Джошуа Дожузеф дори от това разстояние вижда, че е плакала. По тръпките й съди, че продължава да ридае. Чуди се по кого ли скърби жената и дали идва тук всеки ден или пък веднъж седмично, или дали след това погребение не следва веднага друго, а после го озарява прозрение, огласено от смутения, отчаян вик на дядо му. Старецът се втурва напред, с ръка, протегната, сякаш посяга от дълбините на ледено море към последния шанс да докопа спасителната стълбичка.

— Франки! — крещи той. — Франки, Франки, моля те! — Той търчи право към източната порта, забравил за болните си колене и нестабилните глезени. — Франки! Миличка Франки!

И тя отвръща. Наистина. Лицето й грейва при тази неочаквана, невъобразима благословия — че дори сега, дори в този най-суров миг, любовта му не трепва. Размаханата ръка се протяга към Дениъл, сякаш люшната от вятъра. И след това, внезапно, отворената врата се затваря. Франки не е приключила. Не е готова. Прибира ръка и започва да се извръща, а вторият автобус прокарва временна завеса помежду им. Дениъл се бори с райбера на вратата, внукът му е понесен подир него, също отчаян — почти — като самия старец. Портата се отваря — но когато автобусът потегля отново, Джошуа Джоузеф знае вече какво ще види. Естествено, автобусната спирка е празна.

Дениъл се взира неразбиращо, а после се завърта да проследи с поглед отдалечаващия се двуетажник и вижда — и двамата виждат — онзи сух силует да стиска здраво сребристата опора отзад. Франки е извърнала лице встрани от тях, сякаш тялото и сърцето й отказват да довършат докрай това заминаване и тя си остава вкоренена на движещата се дъска, застанала неподвижно, сякаш ще ги прегърне и двамата, макар автобусът да я отнася надалеч и завива зад ъгъла, и нея я няма вече.

* * *

Мъчителите намират съпротивата на Джо — несъпротивителната му съпротива — за странна и разочароваща. Затварят го в малката му бяла стая и не след дълго тя сякаш се отделя от сградата и започва да го подмята — нагоре-надолу, насам-натам. Хрумва му, докато виси окачен вътре и гледа едната стена на кутията да се отдалечава, и като знае, че другата вероятно го догонва изотзад, че ако се движи с петнай-сет мили в час — не е невероятно — и кутията с петнай-сет в обратна посока, то тогава ще се удари с обща сила от трийсет мили в час и вероятно ще умре.

Разперва ръце и се опитва да забави падането. Не умира, нито дори получава сериозна контузия — макар да подозира, че си е извадил палеца или е пукнал някое и друго ребро, и се чуди в промяната на обстоятелствата, която го кара да смята това за нещо дребно — и когато са приключили, мъчителите го пускат навън. Той се олюлява и клати, и изпразва стомаха си на белия под. Те го държат и той им благодари.