Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 257

Мистър Ординъри се усмихва.

Вместо да върнат Джо в кутията (той се бори със себе си, за да избегне да я определи като „у дома“), го слагат в друга стая, точно до нея. Вътре има човек, който мирише на гумени ботуши, тиня и водорасли, а тялото му е сбор от изгаряния и белези.

— Стигнахме до бръшляна — казва Тед Шолт.

Джо гледа надолу към посребрената му глава и към мъжа, за когото подозира, че умира, и изпитва силно усещане за близко познанство.

* * *

Сторили са нещо странно на Тед Шолт, нещо необичайно и хитроумно, и наистина ужасно. Той трепери — но не като човек, на когото му е студено или е уморен, или го е страх. Трепери, все едно мускулите му се отлепят от костите, и кожата му изглежда една такава разтегната, като че тлъстините в тялото му се стичат на места, на които не следва да бъдат.

— Бръшлян отвътре — казва дрезгаво Шолт. Очите му се лутат, но не откриват нищо и Джо осъзнава, че той не може да вижда. — Бръшлян в кръвта. Главата на Тед е пълна и той е глупак, Господ е измислица в дяволското царство…

— Аз съм, Тед — казва му тихичко Джо.

Няма нужда да се крещи. Двамата са притиснати един в друг като любовници. Могат да се сдобият с нещо, наподобяващо уединение, само ако единият от тях се изправи. — Спорк Тиктакчев.

— Не бива да допускаш да си изпълни плана — казва неясно Тед. Опитва се да надигне торса чрез напън на стомашните си мускули и се чува звук като от разпаряне. Той простенва.

— Тед… не мисля, че мога да сторя нещо. Не знам какво става.

— Брат Шеймъс. Машината на Франки.

— Да, но не знам какво значи това. Не знам какво искат от мен. Не знам нищо. Аз съм просто идиотът, който завъртя ключа. Ти беше там, Тед.

Шолт се опитва да заговори, а после изпищява отново и този път, когато извива гръб, той изпуква, сякаш костите му се трошат.

— Какво ли вагонче тегли машината на Франки? Науката има много лица и всяка уста шепне на света по различен начин. Франки я няма, острието й ще сече във всички посоки. Чии ръце държат ножа? Шеймъс, разбира се. Винаги Шеймъс. Копелета… — той потреперва и Джо усеща как нещо мърда в тялото на Пазителя — нещо, което дълбоко вкоренени инстинкти намекват, че трябва да си стои на едно място.

— Тед, моля те. Не мърдай.

— Тя каза, че това е спасението. Каза, че твърде много истина ни превръща в лед и ще се строшим, така че го е настроила съвършено. Но Шеймъс… той иска нещо повече. Иска да се равнява с Бога. Да пренастрои машината. Да види цялата истина наведнъж. Той ще убие света. Само че не може да го направи без калибрационния барабан, а той не е в него, нали? Разбира се, че не е. Понеже Франки не беше идиот. Тя го даде на някой, на когото може да има доверие.

О, мамка му. Дениъл. Дала е на Дениъл ключовете за апокалипсиса. Разбира се, че така е сторила. На кой друг да връчи нещо, способно да разруши света, и кой да бъде преследван от биячи и чудовища, ако не бащата на детето ти, който все още те обича, дори след като си си играла на криеница със сърцето му в течение на трийсет години?

Дениъл — и следователно Джо.