Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 255

В душата му се разгаря непокорство.

— Но не беше такъв. Не беше лош. Не беше. Обичаше. Обичаше сина си. Обичаше жена си. Преди всичко искаше да обича майка си. Моята Франки. Неговата Франки, която почти не познаваше. Вярвам, че е обичал дори мен. Въпреки че го провалих. Ден след ден се провалях. Толкова съжалявам, че не успях. Не успях! — Дениъл спира отново.

Джошуа Джоузеф никога няма да научи какво точно не е съумял да стори, понеже дядо му трябва да се вземе в ръце и да заобиколи тази тема, иначе няма да успее да завърши надгробното слово, ще се провали и този последен път, а това е нещо, което Дениъл Спорк никога не би позволил. Пружината трябва да се развие докрай.

— Не беше лош. Не беше. Беше несдържан. Гневен. Непослушен. Но не нечестен. Макар понякога истината да не можеше — като мнозина от нас просто не можеше — да му наваксва на темпото. И онова последното, което разкри. Че знаеше какъв е. Знаеше. Че не му остава много. Че той. Умира. Излезе от затвора. Да види сина си и да се сбогува. Не ми каза, че идва. Щях да го убия.

И това, невъзможно, кара присъстващите да се разсмеят — не горчиво, а сърдечно. Да. Матю Спорк, по пътя към гроба си, е също толкова вбесяващ, какъвто винаги е бил, и също тъй глупаво, упорито героичен по въпроса.

— Жалете, моля ви. Днес го оплачете. И заради мен. Крещете. Ронете сълзи. Пийте много и се дръжте глупаво. Бъдете като него. Освободете го. Понеже аз не мога. Не знам как. Бащите не трябва да погребват синовете си.

Веднъж излезли, спускат ковчега в земята. По неизвестна причина гробът е облицован с изкуствена трева. Джошуа Джоузеф си е представял, че пръстта ще бъде буцеста и мека и че ще може да я разпръсне, но Лондон е издигнат върху глина и вместо това той сипва буци с цвят на горчица в дупката, а оттам при падането им се чува приглушено, кухо тупване. Той се притеснява да не е олющил позлатата, а после се чувства глупаво, понеже никой никога няма да разбере, нито ще му се скара, ако види.

Погребението продължава до безкрайност.

Накрая, близо час по-късно, с ковчег, погребан от край и до край, Джошуа Джоузеф застава до дядо си, загледан отвъд тясната улица. В течение на пет минути си стоят така, старецът кипи от всички самоукори, които не е произнесъл, а момчето по инстинкт търси единствения човек, еднакво отговорен за Матю Спорк в живота и в смъртта. Заедно, двамата гледат — но не виждат — как двуетажен червен автобус, първият от двата, стига до спирката от другата страна на улицата. След малко потегля отново и разкрива самотен силует в погребално черно, източен и щръкнал на фона на вестникарската будка.