Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 249
Ник Харкауей
Вече се е вкопчил в противника, напипва масивни, солидни крайници, пръстите му търсят меки участъци и уязвима плът. Черната платнена маска се откъсва и той крещи с яростна наслада, но после бойният вик замръзва в гърлото му.
Джо Спорк се взира в лице, изработено от злато.
Безоко, със зейнала костенурча уста и едва видим намек за черти под патинираната плоча.
Не е маска.
Лице е.
Безлико лице. На нечовек.
Ръскинитите се скупчват около него. В тяхна власт е и те ще го отведат.
Той пищи.
Не знае какво става оттам нататък, понеже някой му лепва студена кърпа на устата и Джо вдишва.
XIII
Стаята е много малка. В средата на всяка стена и в центъра на пода и тавана има кръгове от прозрачно вещество с крушка вътре. Лампите винаги светят. Зад стените или в самите тях — Джо не е сигурен — има високоговорители. Понякога от тях бълват инструкции. Друг път свири музика, много силна. Понякога просто изливат с вой електронните си възражения.
Не е сигурен преди колко време се е опитвал да заспи или от колко време го държат буден. Смята, че знае приблизително, понеже четината по брадичката му подсказва, че са изминали само ден-два, но когато най-накрая заспива — осъзнава, че е спал много пъти, откакто е тук, но не е сигурен за по колко време — при събуждането си открива надвесено плътно над себе си призрачно лице и бръснач стърже бузата му с голяма прецизност. Дръпва се или поне се опитва, но открива, че е вързан. Когато продължава да се бори, към шията му притискат нещо студено, светът потъва в мъгла и ярки светлини, и Джо пищи много. Предполага, че студеното нещо е било електрошок. Скритото в плат лице наднича към него, сякаш се чуди защо е разстроен. Той пък се пита дали е човешко или не и дапи е като онова, на което свали воала. Пита се дали си е измислил тази част.
Когато се свестява отново след електрошока, необяснимо странно се оказва възбуден. Възможно ли е да са го наблъскали с наркотици? Само че защо биха му сторили подобно нещо? После осъзнава, че подобен вътрешен диалог вероятно е и целта на цялата тази работа. Похитителите му упражняват натиск върху него. Притежават усещането му за време, будните му мигове, съня му. Получили са цялото му тяло — не е важно дали са го натъпкали с нещо. Важното е само, че са способни да го сторят. Единственото, което Джо може да съхрани от тях, е ума си — и именно него искат те. Не са в състояние да стигнат до него пряко, затова държат тялото му за откуп.
Спомня си, че е чел нещо за подложен на мъчения човек. Според него най-лошото било, когато му пускали до безкрай една и съща музика, докато не започнал да полудява. Пишеше, че дори бръсначите не били толкова лоши, колкото усещането, че губиш себе си. Джо силно се притеснява, че има много малко от себе си за губене и процесът няма да бъде продължителен.
