Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 245

— И става дума за машината на Франки?

— Да.

— Нуждаеш се от Нощния пазар, Джо.

— Не съм част от него. Не искам и да бъда. Аз съм часовникар.

Тя изсумтява:

— Ти си ми син. Син си на Матю. Пазарът е твой, стига да го желаеш. Стига да решиш да го вземеш.

Хариет се отпуска на пода и полага колене в лъснатата от ежедневните си ритуали вдлъбнатина. Джо я зяпа. Да не би пак да е потънала обратно в дебрите на вярата си? Ако сега ще се моли, то това ще продължи, докато той си тръгне. Повече няма да говори с него. И преди е ставал свидетел на същото — когато се караха за решенията й, когато я молеше да излезе от манастира и отново да му бъде майка.

Този път обаче тя се просва в цял ръст и посяга под неудобен ъгъл към малка метална кутийка, заклещена между рамката на леглото и матрака. Измъква я и с доволно изражение присяда отново на пети. Казва:

— Ето. Беше на Матю. Може би е предназначена за теб.

Оказва се заключена зелена каса — когато Джо беше малък, такива имаше във всеки магазин. Тя е може би седем инча дълга и пет широка, с малка метална дръжка отгоре и с процеп за монети.

— Какво има вътре? — пита той.

— Не знам, Джошуа — отвръща Хариет Спорк. — Никога не съм я отваряла. Нямам ключ. Но това не би те спряло, нали?

Усмивката й е крива.

Той разтърсва кутийката. Чува се дрънчене на метал в метал и нещо тежко казва „тутуп“ — явно е голямшко и грубовато. Кутийка в кутията навярно.

— Благодаря! — възкликва Джо и отново се опитва да прегърне майка си. Преди да успее, отвън се разнася шум като от катастрофа на кола — или много катастрофи едновременно — и се чува вой на аларми. Старица със строг сив костюм и грейнали очи подава сбръчканата си глава през вратата, без да почука.

— Съжалявам, че ще ви обезпокоя — заявява тя, — но мисля, че е най-добре да дойдеш с мен.

— Защо? — пита Джо.

— Защото враговете ти току-що избиха входната врата и подозирам, че имат желание да те отведат със себе си.

Хариет я зяпа. Старицата се мръщи:

— Побързай, моля те!

Едва когато тя влиза в стаята с все пъхнато под мишница малко, зловещо на вид куче, Джо Спорк разпознава в нея колебливата си клиентка. Още малко се цъкли срещу големия, старомоден револвер в другата й ръка.

— Ти! — изръмжава той срещу авторката на нещастията си.

— Да — казва Еди Банистър, — предполагам, в този момент следва да призная, че не съм в стриктния смисъл на думата чиста душа.

* * *

Еди Банистър ги повежда по коридора и обратно по пътя, по който е дошъл Джо. На етажа под тях се случва нещо нередно, шумно и зловещо. Монахините крещят — не пищят, а викат, гневно и упорито, и с увереност, че са в правото си, — но Страховитите им гласове се давят в отгласи като пъшкане или поемане на дъх. И уж недоволството и съпротивата би трябвало да нарастват, но затихват — сведени до притеснен шепот на потрес.

В началото на криволичещото стълбище Джо поглежда надолу и вижда група скупчени сестри. Най-предната е вдигнала ръце в знак на протест, но вече поддава и яростният й гняв е преобразен в предпазливост. Тя се бои.